Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Прав сте: имам нужда от психиатър, извикайте ми някой.

Той примигна. Току-що бях отбелязал точка. Възползвах се от това, за да се опитам да отбележа и други.

— Ако имам жена и деца, те ще се тревожат. Ако си имам дом, по-добре да открия следите му възможно най-скоро. Извикайте лекар, моля ви.

Той изгрухтя.

Бях разбрал! Той беше едноок. Странният му поглед идваше от това, че гледаше само с едно око.

— Имате ли жена и деца?

Да, едно око, но кое?

— Повтарям, имате ли жена и деца?

Може би лявото? Не, дясното. Лявото изглеждаше унило, бавно, без блясък, едновременно много бяло и много кафяво, някак млечно. Да, лявото око трябва да беше стъклено. Съвзех се и отвърнах:

— С електрошок вероятно ще успея да си спомня, нали?

Той се поколеба, като за първи път се запита дали пък не съм искрен.

Аз бях като омагьосан. Насилвах се да се вглеждам само в окото, което ме оглеждаше, но не можех да се спра да гледам другото, фалшивото.

— Как искате да повярвам в амнезия, която толкова много ви устройва?

— Аз… аз съжалявам… извинете ме.

— Много добре знаете, че ако не разполагаме с никакъв елемент да ви идентифицираме, не можем да ви върнем у дома.

— Извинете ме.

— Точно така. Извинявайте се, подигравайте се с мен. Онова, което е важно за вас, е никога да не се върнете у дома си.

— Бих искал да си ида у дома.

— А именно, къде е то?

— Може би в Лондон. Не знам. Извинете ме.

Той се ядоса:

— Спрете да се извинявате!

— Съжалявам, извинете ме.

— Хайде пак!

— Ох, пардон… ъ… извинете ме.

Той преглътна слюнката си, за да не избухне, а след това побутна компютъра пред себе си.

— Вън.

— Благодаря, господине.

— Пак ще се видим, моето момче. Не съм свършил с вас. Докато не си възвърнете паметта, няма да ви оставя на мира.

— О, благодаря, господине.

Той беше толкова убеден, че го разигравам, че видях мига, в който щеше да ме зашлеви, но се овладя, показа ми изхода, а след това отново потъна в някакво досие.

Десет минути по-късно бях при Бубакар в центъра за задържане. Обясних му срещата и го посъветвах да ръководи своята по подобен начин.

— След теб ще бъде още по-невероятно, Саад.

— Няма значение! Буб, основното е не да ни повярват, а ние никога да не се издадем. Не става въпрос да спечелим прослушване за артисти, а просто да попречим на истината да излезе наяве. Докато не знаят откъде идваме, не могат да предприемат никакво действие срещу нас. От този момент нататък не бива да се доверяваме на никого. Убеден съм, че поставят микрофони в килиите ни и че внедряват съгледвачи между нас, за да научат подмолно, онова, което крием от тях. Накратко: ти и аз сме се запознали чак по време на пътуването на кораба, и второ, говорим си само на английски. Съгласен?

— Съгласен — прие Буб с половин уста, защото не харесваше планове, на които той не беше автор.

Няколко поредни седмици имахме право на срещи с великана. Буб беше в петък, а аз във вторник.

Всеки вторник се явявах пред еднооката планина.

Всеки вторник човекоядецът ме питаше:

— Кой сте вие?

Всеки вторник повтарях:

— Не помня.

Всеки вторник той в крайна сметка ми показваше вратата с неизменния коментар:

— Знаете, че не ви вярвам, че никога няма да ви повярвам и че няма да си тръгнете от това място, преди да изплюете истината.

Между тези ритуални срещи великанът опита няколко хитрини. Така например, веднъж рязко ме запита след дълго мълчание:

— Сънувате ли?

— Да.

— На какъв език?

Без малко да отговоря „на арабски“, но в последния миг се въздържах, почесах се по главата, изчистих си нокътя и рекох:

— Не знам. На език, който не разбирам.

Той въздъхна, разочарован, че не е успял да ме сгащи.

При следващ случай той приближи до една металическа кутия, натисна един бутон и внезапно високоговорителите в стаята замъркаха.

— Ето кой ще ви помогне да хванете спомените си, скъпи господине. Ще вървят изречения на различни езици, ще ми кажете кои разбирате, дори онези, от които не схващате всички думи.

Сред екзотичните езици разпознах турски, персийски и иврит, но не трепнах: нямаше нужда да посочвам съседите на страната ми. Все пак на арабския вдигнах ръка. Той натисна на бутона „Пауза“.

— Този език го познавам — промълвих.

— Арабски, арабин ли сте?

— Разбирам арабски, защото съм го учил.

— Това е майчиният ви език.

— Не мисля. Помня, че ми го преподаваха. Да. Знам моя Коран на този език.

— На какъв език се молите?