Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Въображението ми препускаше. Как ли се потъва? Защо се потъва? Оглеждах хоризонта, за да мерна рифовете, кривях си врата, за да съм сигурен, че небето не се покрива с облаци, излагах лице под морския вятър, за да подуша дали полъхът, който го шиба, е само от нашето движение, или от ветрове, развихрили се в далечината.

При падането на нощта морякът изключи двигателя и ни предупреди, че иска да поспи и ще тръгнем отново призори. За него направихме това, което не бихме направили за никого от нас: направихме му място да се изтегне на пода, докато, по-наблъскани от всякога, ние стояхме прави.

Нощта бавно изтече. Спях прав и непрекъснато се будех. Усещах как корабът се накланя към единия борд, щом отворех очи, той се изправяше, но когато спирах да го наблюдавам, отново се накланяше, в кошмарно полусъзнание смятах себе си за отговорен за нашата съдба, смешен стража, който се бори срещу корабокрушението единствено със силата на своите клепачи.

На зазоряване моторът отново изхърка и освеженият ни моряк отново запори вълните.

Внезапно той изкриви лице, а после изруга.

— По дяволите! Там са.

Като даваше заповеди на най-близкия пътник, той огледа хоризонта с бинокъла. Безпокойството кривеше чертите му, устните му шепнеха нещо, веждите му потрепваха, въртеше глава наляво, надясно и изглежда търсеше решението по бреговете.

Пусна бинокъла, пое дъх, изгледа ни и заяви:

— Сменяме посоката. Отиваме в Малта. Прекалено много подозрителни катери има около Лампедуза. Бреговата охрана се престарава.

Някои от нас запротестираха, но аз не се намесих. Знаех, че решенията на този човек са непоклатими, защото бях избрал да му поверя съдбата си.

Буб промърмори, за да ни успокои:

— Лампедуза или Малта, все едно.

— Не, Буб, Малта не е част от Европа. Още не.

— Сигурен ли си?

— Не съм сигурен в нищо. Но не вярвам. Във всеки случай ще се наложи да тръгнем от Малта и да стигнем до континента, както щеше да се наложи и в Лампедуза.

— Може пък да е по-лесно?

— Може би. Няма морско пътешествие без пристанище, нали?

Тъй като осъзнавахме, че сме загазили и са ни лишили от правото на избор, ние се насилихме да бъдем оптимисти, единственото действие, което все още зависеше от нашата воля.

Корабът се извъртя. На равни интервали морякът проверяваше дали не ни преследва бреговата охрана, но след няколко часа се отпусна.

С падането на нощта се наложи да повторим номера от предишната нощ, да приемем да му освободим място за спане, да го гледаме как яде и пие, докато храната на голяма част от нас привършваше, и да стоим кротко в танцуващата лодка. За щастие умората и обезверяването започваха да отнемат силата на способността ни да се тревожим.

Бледо, лениво, начумерено слънце събуди капитана ни. Той изръмжа, протегна се, изруга, плю, а след това отново включи двигателя.

— Ще бъдем в Малта тази вечер — заяви той в пристъп на добро настроение. Новината ни помогна да понесем още няколко часа неудобство. Някои жени и децата им се почувстваха зле. Всички решиха да им помогнат, като демонстрират истинско веселие: шегуваха се, пееха, смееха се, гъделичкаха се.

Усещахме, че мъчението ще свърши.

Малта се появи прелъстителна, монументална, с къщи, вградени като диаманти в короната на скалите. Нямаше съмнение — това вече бе Европа. Сърцето ми потръпна.

Нашият капитан без юнги си потърка главата. Каза, че знае един плаж, където ще ни остави, но който е много оживен денем.

С натежало сърце чухме как моторът спря и за пореден път трябваше да чакаме, смълчани върху океана.

Здрачът ми се стори безкраен. Слънцето се бе гмурнало в морето, но на гледката й трябваше безкрайно време, за да стане студена, да изгуби цветовете си, да заличи своите гънки.

Нашият кораб потегли чак в тъмна нощ.

Едва се бе придвижил на километър, и сирените забиха. Три кораба се втурнаха към нас, въоръжени с прожектори на предната част.

Капитанът пусна една ругатня, опита да маневрира, след това разбра, че е обграден. Изкрещя ни:

— Бреговата охрана! Ще ни арестуват.

Напусна мястото си на кормилото и разцепи групичката, за да се навре сред нас.

— Аз съм нелегален като вас. Никога не съм бил капитан. Кажете, че капитанът е паднал във водата в късния следобед. Не ме познавате, не сте ме виждали. Да не ви прихванат братята? Не ме издавайте. Защото аз рискувам затвора, а вие не.

Бързите катери се устремиха към нас.

Веднага се обърнах към Буб и го попитах: