Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

„Продължаваме ли?“ — надраска той.

Потвърдих с глава. Дума не можеше да става да се откажем. Ако останехме в екипа на „Сирените“, след Египет можехме да минем с камион през Либия, а след това през Тунис. Нямаше съмнение, че в една от тези страни щяхме да открием кораб за Европа.

Буб уреди със своята свръзка, един огромен негър от Ямайка, да можем да спим в огражденията.

На другия ден чувахме отчасти, което ни позволи да работим по преместването. Шест тежкотоварни камиона пренасяха електрическото оборудване на „Сирените“ — кабели, прожектори, тонколони — и товарачите с радост приеха нашето подкрепление за демонтажа, пренасянето и подреждането на елементите.

Към пет следобед „Сирените“ се събудиха, излязоха от караваните и се изсипаха под шатрата, която служеше за трапезария.

Макар да нямахме право да се доближаваме до тях — в договорите им пишеше, че никакъв работник, с изключение на продуцента и режисьора не може да ги заговаря, — видях жени, които, без грим и маскировка, изглеждаха различни от предния ден. Спокойни, красиви, въздържани, те се опитваха да възстановят енергията си, като гълтаха кафе и плодови сокове.

Момчето от Ямайка ни обясни тогава как действа индустриалното предприятие, в което „Сирените“, набедени за звезди, бяха само заменими инструменти. Рун, мениджър продуцентът, създател на концепцията, бе събрал порядъчни момичета, по-скоро добри музикантки, след това ги бе обучил да имитират основателките от „Демонични бебета“, три истински мръсници, безсрамни, арогантни, луди за връзване, които сега спокойно се друсаха на островите Фиджи, без публиката да е наясно с това. Тъй че възпитаните бяха взели превес над невъзпитаните. Дори един-единствен наблюдател да се доближеше до кръга, новачките влагаха много усилия, за да се държат като кучки, насилваха се да хвърлят мръснишки погледи на мъжете, за да изглеждат вечно разгонени, изразяваха се вулгарно, ядяха като диви прасета.

Ако някоя от тях сдадеше багажа, Рун я заменяше, а публиката нямаше никаква представа. Горкичките, не издържаха дълго. Въпреки топчетата в ушите, лекарските грижи и лечението с тишина, най-първите от тях бяха напълно глухи. Но две от тях останаха, защото бяха добри жокери при интервютата: това, че не чуваха, им помагаше да се държат нагло и да отговарят на журналистите каквото им падне. Пресата беше луда по тях.

През следващите два дни самите ние с Буб усетихме остри болки в главата и загуба на равновесие. Задължението да се крием между електрическото оборудване, за да избегнем граничния контрол на либийската граница, ни устройваше, защото, свити върху противоударния дунапрен в камионите, можехме да спим и да си почиваме.

В Триполи имахме късмета да останем две седмици за три представления. Буб изчезваше през деня, за да установи контакти, а аз работех като общ работник при ямаеца.

След третия концерт Буб дойде при мен превъзбуден и въпреки временната ни глухота, ми съобщи с жестове и преувеличено мърдане на дебелите си устни, че е открил пътечка.

Щом тежкотоварният камион, който щеше да се движи по средиземноморското крайбрежие, стигнеше до тунизийската граница, Буб и аз трябваше да скочим от камиона, да се претърколим в канавката, да помахаме за сбогом на „Сирените“, а след това да оставим кервана да продължи разтърсващото си турне със скоростта на охлюв.

В момента, когато излезехме отново на пътя, щеше да пристигне бяла кола, карана от Рун, а покривът, който откриваше лимузината, за да я превърне в елегантен кабриолет, щеше да е свален.

— Какъв тен само има тоя идиот! — възмути се Буб.

Под отворена риза върху космата гръд, подстригана с ножица, Рун излагаше на показ нереално кафяв загар, както нереални изглеждаха гъстотата и черният цвят на косата му, както архетипови изглеждаха и черните, капковидни очила, които го превръщаха във вечния плейбой, живеещ край басейните и прехранващ се с цветни коктейли.

— Нормално — промърморих. — Той никога не е стоял на цял концерт на „Сирените“. Да не е луд! Стои далеч, зад кулисите, защитен от звуците, и проследява концерта с наблюдателна камера.

Според инструкциите, които бяхме получили, трябваше да стигнем до пристанище Зувара, от което всяка седмица тръгваха по три кораба, които товареха нелегални.

По време на пътуването Буб настоя да бъдем дискретни, да вървим с наведена глава под памучните кърпи, безлични, неразпознаваеми като местни селяни.