Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Тя пренебрегна скандала, който й устройвах, и продължи меко:

— Не бъдете песимист, положението ще се оправи, убедена съм. Не се поддавайте на временно отчаяние. Вярвайте в страната си, вярвайте в онези, които я освободиха, вярвайте в способността й да се преустрои с наша помощ.

Искаше ми се да закрещя: „И ви плащат, за да говорите подобни дивотии?“, но ясно усещах, че е искрена, както в отказа да ме изслуша, така и в желанието си да ме утеши. Смазан духом, се чух да боботя:

— Никога няма да се върна в Ирак, никога.

Подаде ми ръка и така ми благодари за посещението, повтори ми, че досието ми ще се качва от комисия на комисия и че след няколко месеца ще бъда уведомен за отговора.

Когато отново видях слънцето на улицата, бях грохнал и застинах неподвижно.

— Добре де, какво да направя, за да ида в Англия?

Няколко часа по-късно, по тъмно, седнах на брега на Нил, под оградата на една богаташка вила, където под златистата светлина на факли се вихреше бал, през растенията зървах белите или сребристи костюми, които се въртяха под тремола на барабаните и радостните възгласи. Как можеха да бъдат толкова безгрижни?

За мен нямаше място в този свят.

Под краката ми водите на Нил пълзяха бавни, спокойни, бездушни.

Защо да не скоча? Може ли човек да се самоубие в Нил?

— Не, синко, не е достатъчно дълбоко. А и течението няма да те завлече далеко.

Тате бе дошъл. Тъжно заключих:

— Значи, всичко върви на зле…

— Значи всичко върви на добре!

Тате седна до мен и ме потупа по рамото, разтревожен и притеснен, а в гърлото му гъргореха думи, от които веднага се отказваше. Както обикновено, той се чувстваше несръчен в ролята си на утешител, толкова се безпокоеше, че ще излезе от лекотата, в която обичайно се движеше най-умело.

— Тате, те те убиха, а сега убиват мен.

— Не, те убиват надеждата ти. Което убива. Но по-малко.

Тате се опита да се изплюе във водата, но не успя, а след това продължи:

— В същото време трябва да се признае, че надеждата ти беше доста глупава, съгласи се.

След унижението си не понесох този снизходителен тон. Разтърси ме гняв.

— Според тях, всичко върви по мед и масло, те не са ни нападнали, а са ни освободили; не са объркали страната ни, а са се натъкнали на неспособните да приемат мира иракчани. Мислех, че си имам работа с хора, които раздават правда, а си давам сметка, че преговарям с победители. Тате, те ме мразят и винаги ще мразят хора като мен, с искането си за статут на бежанец аз плюя върху онова, което са сторили, обиждам ги, оскърбявам ги, натривам им носа със собствените им грешки, и те не могат да ме търпят.

Тате разлюля крака над вълните.

— Синко, няма цяла нощ да мрънкаме така. Щом има проблем, значи има и решение.

— Решението е да се удавя в Нил!

— Можеш да се самоубиеш и с нож за мазане на масло.

Той прихна и добави:

— Или пък да опиташ със свръхдоза лайка.

Плесна се по бедрата.

— Освен ако не се обесиш на някоя паяжина.

С едно движение спрях неговото веселие.

— Намираш това за смешно ли?

— Ами да. А ти не ли? Хайде, Саад, нека мислим просто, има два изхода: или се връщаш, или продължаваш нататък.

— Да се върна ли? Никога. Това означава да се примиря с провала.

— Ето, виждаш ли! Ти знаеше решението! Продължаваме.

— Ние ли?

— Да, идвам с теб.

Към полунощ се върнах при Буб в необитаемия блок и се плъзнах до дюшека му, без да събудя останалите либерийци. В мрака му разказах за провала си и за желанието си да очертая своя път.

— Ето ни наравно, Саад. Отказаха ми статут на бежанец.

— Кога?

— Миналата година. Скрих го от теб, за да не те обезсърча.

— Какво? И ти ли? Семейството ти, избито пред твоите очи, физическите мъчения, осакатената ти уста, това не…

— Твърдят, че нямам никакво писмено доказателство за раждането и националността си.

— С други думи те обвиняват, че лъжеш!

— Така ги устройва. Не виждат каква полза може да има Америка да приюти един неквалифициран и недипломиран Бубакар.

Силно се зачеса по главата, сякаш това му помагаше да извади най-добрите си мисли.

— Знаеш ли, Саад, при диктатурата поне всичко е ясно, значи играта е честна, знае се, че има една централна, пълна власт, която върши произвола си съвсем безнаказано. На Запад е по-извратено: няма деспот, а мудни администрации, правилници, по-дълги от всеки телефонен указател, и закони, забърквани от хора с добри намерения. И накрая? Същите абсурдни отговори! Не ти вярват, не влизаш в сметките, животът ти е без значение. Ако нямаш грижата да се харесаш на един тиранин, откриваш, че не си подходящ за системата: прекалено късно, не по изискванията, липсват задължителните елементи. Роден ли сте? Не, защото нямате удостоверение. Либериец ли сте? Докажете го, или си останете такъв.