Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Една събота, когато бях изкарал две мамбо и три ча-ча-ча, се отделих в един тъмен ъгъл, между бара и мъжките тоалетни, събух си обувките и си заразтривах краката.

До мен отекна глас:

— Е, синко, не очаквах да те срещна в такава мизерия.

— Най-сетне си отново тук, тате. Къде беше?

— Нямам право да отговарям на такива въпроси.

— Какво удоволствие да те видя отново след всичките тези седмици! Не те ли притеснява да идваш тук с мен?

— О, ако позволиш, това ме забавлява… Един път да ме заведеш на яко място! Приживе никога не съм имал възможност да ходя на такива места.

— Със сигурност! В Ирак това не съществуваше.

— Отде да знае човек! Добре ли върви?

— Слабо. Колкото като за мен. Оставят ми бакшиши.

— Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми…

— Не, тате, никакви речи и никакви поуки. Тук не правя нищо лошо.

— Не, ти не правиш нищо лошо, просто нищо не правиш. Абсолютно нищо. Човек не може да критикува онова, което правиш, а само да съжалява за това, което не правиш.

— Съдбата ми виси на косъм, тате: чакам си срещата в Обединените нации. Дотогава все трябва да ям, нали? Пък и изпращам записи на мама в Багдад.

— Така е…

Облакътен на бара и невидим за жените, той все пак не можеше да се въздържи да се перчи или да поглажда мустак с искра в окото.

— Виж я оная дебелана с оранжевата коса. Не ти ли напомня госпожа Узабекир? Невероятно! Не искаш ли да идеш да я питаш дали не е от семейството? Спомням си, че госпожа Узабекир имаше полусестра в Египет. Иди да я питаш.

— Какво искаш да й кажа? Призракът на баща ми намира, че приличате на госпожа Узабекир ли?

— Аха, дума по дума!

— Тате, тя или ще си помисли, че съм луд, или ще сметне, че я свалям.

— Няма да те изяде.

Въпреки прекалената си добродетелност, тате много обичаше да идва с мен на дансинга. Като помисля за месеците в „Пещерата“, едва успявам да се позная, там не виждам нито вчерашния, нито утрешния Саад, а едно временно същество, което няма нищо общо с моите стремежи, безчувствен към прелестите на матроните, които кани на танц, учтив, стегнат, професионален, сякаш живеех встрани от себе си. Тъй като бях решил да прекося Кайро като стълбичка към Лондон, прекосявах и своя живот в Кайро. Значение имаше единствено моята среща.

Тя най-сетне се състоя.

Когато във „Върховния комисариат на Обединените нации за бежанците“ видях името си в списъците, окачени на стената, с дата, час и номер на кабинета, помислих, че ще припадна от радост. Доверието ме накара да оглупея, щях да успея, щях да получа статут на бежанец.

Сутринта преди срещата Бубакар се държа като треньор.

— Товари лодката, Саад, наблягай на ужасите, ако е нужно добавяй, вземи моите, на приятелите, вземи всичко за себе си. Иначе за тия хора от Обединените нации все ще се намери по-онеправдан от теб.

— Буб, не искам да лъжа.

— Саад, няма да получаваш диплома за честен човек, а удостоверение за жертва. И най-вече не бива да минаваш за лош бежанец, за използвач.

— Мисля, че и само истината е достатъчна, за да ми дадат статут на бежанец.

— Саад, не се излагай. Ако обясниш на хората от Обединените нации, че бягаш от бедността, че искаш да си намериш работа и да изпращаш пари на семейството си, за да може то да оцелее, не можеш да ги заинтригуваш. Те имат нужда от зрелища, от политически скандали, от кланета, от геноциди, от диктатори, които вдигат на крак войски от мръсници, размахващи мачете или картечници. Ако им кажеш просто, че умираш от глад или от отчаяние, това не е достатъчно. Смъртта с нейната коса, гладът, несигурността, липсата на бъдеще, това не им звучи убедително!

— Няма да измамя нито дума. Ако съм напуснал Ирак, то е защото търся праволинеен живот, живот без компромиси.

— Изморяваш ме. Я по-добре си ми дай двайсетте процента.

— Ето.

— Какво? Това ли е всичко?

— Жиголо с минимална такса, бях те предупредил. Жиголо без амбиции. За да се докопа до едрите банкноти, човек би трябвало…

— Ами да, обаче преди господин Саад Саад носеше повече! А господин Саад Саад, доколкото знам, не си смъкваше панталоните?

— Откакто ти изплатих инвестицията, съм се спрял на три клиентки и слушам музика.

— Знаех си, че нямаш призвание… но чак пък толкоз!

— Буб, твоето призвание на сводник не е по-голямо!

— Моето ли?

— Да. Иначе отдавна да си свалил каиша и да си ме нашибал до смърт.

— Обръщам ти внимание, че щях да изглеждам тъпо, ако носех колан върху анцуг! Но иначе си прав, и ти, и аз си оставаме любители.