Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

След четири дни ми бе останал само един долар. Капки покриха челото ми, тръпки изправиха космите по ръцете ми. Какво ти стана, Саад? Забрави ли мисията, която ти повери майка ти?

Кръвта ми тъкмо бе разпръснала успиващото действие на опиума и си дадох сметка, че съм поставил в опасност своя проект. Разрових чантата си, открих надраскания на къс хартия адрес и попитах минувачи как да стигна дотам. След няколко провала да разбера смених моя долар срещу няколко местни банкноти и наредих на едно нелегално такси да ме закара до там.

То се движи толкова дълго и сред толкова непознати места, че се изплаших да не съм поверил съдбата си на мошеник.

Когато ме остави пред табелата „Върховен комисариат на Обединените нации за бежанците“, подсвирнах от облекчение, платих и изскочих на тротоара.

Как ли си бях представял сцената? Мисля, че в сънищата си съм се виждал как дърпам звънеца на голяма, красива къща, където нагизден персонал се втурва да ме посрещне, главен секретар на Обединените нации веднага ме приема в сенчест кабинет, разказвам моята история и моите страдания и веднага ми дават статут на бежанец, след това сцената се объркваше, защото не знаех какъв ритъм да й придам, да речем, че любезни жени ми дават обилна закуска, дори две, след това за времето на няколко телефонни разговори оставам в проста, но кокетна стаичка, и накрая главният секретар на Обединените нации отново ме приема, за да ми връчи редовни документи, виза, както и билет за Лондон, като ми се извинява, че поради бюджетни ограничения билетът не е за първа класа.

Ето какво си бях представял хиляди пъти. Действителността щеше да ми докаже, че съм гола вода с въображението. Гола вода, кръгла нула, чиста двойка! Щях да открия, че съм развивал не въображението, а глупостта си.

По улицата пред Агенцията, където ме остави таксито, скитаха, спяха и чакаха хиляди негри. Няколко пъти прекосих шосето, за да разбера какво се случва. Цяла унизена Африка се бе събрала тук, либерийци, етиопци, сомалийци, суданци, судански динка с високо разположени на безкрайно дългите им крака тазове, цели семейства, бягащи от кланетата в Руанда и Бурунди.

В един момент се блъснах в един негър с огромни очи.

— О, извинете.

Той ме погледна неразбиращо. Настоях:

— Извинете — повторих, — блъснах ви.

Той ококори очи. Посочих му сградата.

— Как се влиза там за разговор? Опашка ли има?

Той избухна в смях и забелязах, че венците му, невероятно розови и невероятно влажни, държат зъби само от едната страна.

— Току-що пристигаш в Кайро! — възкликна той.

— Да.

Той ме хвана над лакътя и все едно винаги сме се познавали, се заразхождахме, а той ми обясни какво ме чака. Макар да се отвратих от онова, което ми разказа, благината, с която ми изложи цялата информация, смекчи гнева ми: трябваше да взема номерче, което щеше да ми позволи след няколко дни да се запиша за среща, среща, която щеше да се състои след шест месеца, а през това време нямаше да имам право нито да наема квартира, нито да работя.

— Моля?

— Не. Нямаш право да работиш.

— А как да се изхраня?

— Както всички останали, ще работиш.

— Но нали нямам право?

— Ще работиш! Ще ти се наложи дори да работиш много, за да ядеш малко.

Развеселен, посочи стотиците африканци, които се блъскаха около нас, и добави:

— Работната ръка не е скъпа, има конкуренция! А търговците на роби се разбират чудесно с обезверените, вече никой няма скрупули.

Той пак се разсмя и ми подаде странната си ръка с много дълги пръсти, шоколадова отгоре, светлобежова на дланта, все едно бе с половин ръкавица.

— Казвам се Бубакар. Но ако ме харесваш, ще ми викаш Буб.

— Здравей, Буб.

— Даваш ли си сметка, че съм черен?

— Не навсякъде — възразих и му показах вътрешната част на дланта му.

Той повдигна вежди изненадан.

— Ти си странен арабин. Преди малко се извини. Сега пък се шегуваш. Странна птица си.

— Извинявай, че съм учтив.

— Имаш ли къде да живееш?

— Не.

— Предлагам ти моята бърлога.

Същата вечер Бубакар ме отведе в един блок, предвиден за събаряне, недалеч от пустеещото място до някакво бунище, развалина на почти век, където той и други либерийци, бяха заели третия етаж и бяха нанесли там багажа си, намерени отнякъде дюшеци и газов котлон. Беше мръсно, тясно, задушно и смърдеше.

През следващите дни Бубакар започна една игра, която много го забавляваше: да бъде мой водач и да кръстосваме Кайро, сякаш той бе официален екскурзовод. Той ме посвети в живота на чужденеца, който чака документи.