Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Той се обърна и се вгледа в Хабиб и Хатим, грохнали, оцъклени и почти в безсъзнание.

— Ако продължава така, ще изпушат целия товар.

— Според мен Фахд ал-Хасад е предвидил точно това. Убеден съм, че е скрил най-важната резерва в колата, под броните, в някоя седалка и онази част, която тези кретени си въобразяват, че крадат, е просто порцията, която Фахд е предвидил за тях. Необходима е много психология, за да стане човек виден престъпник.

— И да остане такъв… Слава на онова кучешко лайно Фахд ал-Хасад! И Господ да се смили над него.

Тази размяна на шеги ми позволяваше да прикривам истинските си мисли: докато откривах морето за първи път, изпитвах мощен страх. Дали да поверя съдбата си на тези вълни? Защо не мога да зърна Египет от другата страна, на хоризонта? А на карта разстоянието изглеждаше толкова незначително… Бях изоставил твърдата земя само веднъж, в басейна, и сега с ужас очаквах изпитанието.

Наложи се да лиша от опиум двамата си спътници за цял ден, за да си съберат акъла и да си припомнят името на посредника, който трябваше да ни вкара с товара ни на египетска земя.

Когато се свързахме с човека, един моряк с дълго, мургаво тяло с цвят на пушена скумрия, той ни определи среща за следващия понеделник, в полунощ.

Когато тази нощ настъпи, се втренчих в черните, дълбоки, враждебни води. „Ето го гробът ми, помислих, докато гледах мърдащата плоча от тъмен мрамор, която се разстилаше, докъдето поглед стига. След няколко дни ще послужа за храна на рибите. Много риба съм ял, сега е мой ред.“

Морякът приближи с усмивка.

— Имате късмет, ще имаме време като за госпойца…

— Какво значи това?

— Че дори една госпойца не може да се разболее при такива обстоятелства.

— О, госпойците са в състояние да носят деца и да ги раждат, да не спекулираме с тяхната слабост! Никой мъж не би издържал това, което жена изтърпява… да носиш мъник, който ти тежи на мехура месеци наред, да изстреляш между краката си вързоп четири килограма, който ти прогорява вътрешностите, на вас това дали ще ви хареса? С кръвта, писъците и нечистите течности? Обаче те издържат! По-зле даже: повтарят! Тъй че, време за госпойца, благодаря… Правили ли са ви вече цезарово сечение?

Той ме изгледа изненадано, защото не разбираше думите ми. По чертите ми се усъмни, че се тревожа.

— Успокойте се, морето е като олио.

— Така ли? Врящо олио, нали?

Имах предвид вятъра, който къдреше гребените на вълните.

Той сви рамене, извика Хатим и Хабиб на помощ, и тримата се заеха да качат колата на палубата на кораба.

По време на тази операция, аз не можех да откъсна очи от водите. Само като гледах танцуващата, нестабилна повърхност на водата, и ми призляваше.

Отчаян, седнах по турски, за да си разтрия глезените. Дискретно покашляне, след това второ, по-подчертано, макар и все още свенливо, ми разкриха присъствието на баща ми зад мен, на мостика.

— До по-късно, синко, от другата страна.

— Не!

— Иракчанин на кораб е също толкова нелепо, колкото кокошка при зъболекар или шотландец на благотворително празненство.

— Стой с мен, моля те.

— Нямам моряшка мая. Страх ме е да не поема щафетата от ония тъпанари Хатим и Хабиб, които драйфат около нас вече две седмици.

— Но, тате, ти няма да повръщаш, ти си мъртъв.

— Да си мъртъв, не пречи да имаш лоши спомени. Напротив, ставаш затворник на лошите спомени. Никога няма да ме накараш да се кача на кораб, точка и толкоз. Среща от другата страна. Ще стигна до Египет със собствени средства.

И той бързо изчезна, като се измъкна от хватката ми.

— Отплаваме! — извика мъжагата с препечената кожа.

Четири ръце ме изтръгнаха от унеса ми и ме хвърлиха на палубата.

След няколко ругатни и една молитва морякът запали двигателя, докато Хабиб и Хатим вдигаха платната.

Целият кораб започна да се поклаща, да се накланя, да танцува от единия борд към другия. Той се закашля, засвистя, захърка, отлепи се на тласъци и се отдалечи от кея. Поклащаше се бавно. Имах усещането, че е по-крехък от орехова черупка и че няма да успее да разцепи вълничките, които се плискаха в пристанището, въпреки това се успокоих за себе си, защото не страдах особено, че съм се отделил от земята.

След това моторът изхърка, корабът ускори, клатенето стана по-плавно, по-продължително и слабо и почувствах, че се издигам към небето, за миг това ми се стори опияняващо и се почувствах като носа на огромен кораб, като величествена и горда скулптура, която гледа океаните отвисоко — вече не се боях и щях да завладея света, когато внезапно сърцето ми подскочи в гърдите чак до устните.