Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

В една ниша отляво оркестърът свиреше стандартни танци със сладникава автоматична монотонност — състав от петима музиканти без възраст, в тъмни ризи и панталони, с кожа като на мумии и боядисани коси.

Пристигането ми закова погледите върху мен. Петдесетина кокетни, гримирани, фризирани жени, с талии, пристегнати в удобни за танци рокли, запърхаха с ресници, докато ме оглеждаха. Всичките май бяха видели белия свят между раждането на баба ми и това на майка ми.

Тази подробност ме накара да се отпусна.

Въпреки волята си, усетих прилив на нежност към тези жени, които вече бяха извървели част от живота си, представях си ги с деца и внуци, с починали, немощни или непоносими съпрузи, видях ги залитащи и жалки, но весели в края на едно отегчително съществуване, и изведнъж ме обхвана симпатия.

— Откъде идваш, здрачен красавецо?

Искрящото джудже без бавене ме бе стрелнало с харпуна си.

— От Багдад.

— Добре се получава, аз се казвам Шехеразада. Ела, ще те черпя сладолед и чай.

Тя ме отведе до масата си като трофей. Една застаряла руса кукла, която със своето сари не успяваше да прикрие прекомерното изобилие на телесата си, хранени с локум и мед, изръмжа:

— Грозотиите винаги са най-смели.

От този миг нататък всеки следобед си прекарвах приятни часове в „Пещерата“. Макар да танцувах малко — и зле, — клиентките си оспорваха моята компания. За разлика от други жигола, които по-добре играеха своята роля — убийствени погледи, прекрасни стъпки, привлекателна стойка, съвършено галантно поведение, — мен ме предпочитаха заради кротката ми натура, учтивостта ми, способността ми да запомням всеки разговор, това, че вероятно бях единственият мъж, който не се насилваше да им се усмихва. Всъщност, изпитвах удоволствие да се връщам в моя клуб на стари приятелки.

Рядко имаше такива, които да искат повече, отколкото им давах. В сумрака на „Пещерата“, след часове приготовления, през които се бяха старали да тупират коковете, да прикрият врата си с кучешки нашийник, да изрисуват лицето си с грим, да пристегнат корема с корсет, а след това да нахлузят много тесни дрехи, които да им придадат по-приятни извивки, те знаеха, че създават една илюзия; когато влезеха в дансинга, те влизаха в театър, където всичко бе лъжовно, те, аз, танцьорите, флиртовете ни, блясъкът, докато се плъзгаха в танц, се превръщаха в актриси, актриси на самите себе си, играеха своята хубост, своята гъвкавост, своята младост. Никоя не би поела глупавия риск да прекъсне зрелището, като разголи плътта си.

Бубакар се зарадва: носех поне трошици в необитаемата къща. Моите африкански другари изпитваха огромни затруднения да оцелеят, защото не смееха да излизат от апартамента с високи, украсени гипсови тавани, и за да избегнат полицейския контрол, предпочитаха да се свиват сред изпокъртената абаносова ламперия, останките от паркет и купищата боклуци. Колкото до смелчаците, които си показваха носа навън, когато расизмът не ги отхвърляше — мръсни негри, — те бяха експлоатирани от ужасни работодатели, които не признаваха правото им нито на почивка, нито на прилична заплата, нито това да протестират, никакво право, освен правото да мълчат. Към това се прибавяше и една пречка, произтичаща от тях самите — те отказваха да научат египетски арабски, защото това би означавало, че приемат да останат в тази страна. Заради това Буб бе стигнал дотам да рови из боклука, което му осигуряваше доста мършава храна.

Вечер, когато бяха пили по една бира, африканците ми разказваха „началото“. Наричахме „началото“ разказа, прекъсван от лоша кашлица, който обясняваше защо всеки от нас се бе озовал тук. Техните „начала“ ме ужасяваха. В сравнение с тях, детството ми в Ирак, траурите ми, нищетата ни, хаосът, от който избягах, ми се струваха детска приказка, индийски филм. Когато ги слушах, виждах как в нова Либерия маршируват войските на Тейлър, които колят жени и млади момичета, след като са ги изнасилили, а след това секат с мачете краката и ръцете на старците и покосяват младите мъже с калашници. Единствено Буб мълчеше като вкаменен и толкова непроницаем, че така и не разбрах дали зъбите му липсваха поради насилие, или от липса на грижи.

В контраст с това, „Пещерата“ ми даваше повърхностно и добродушно убежище. Скоро си дадох сметка, че не бива да включвам тези зловещи истории в бъбренето ми с египтянките, всъщност нямаше нужда да водя разговори, стигаше да ги изслушвам и в почивките да им говоря за тях самите.