Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Сирените не бяха илюстрация на дребната легенда и нямаха нищо общо с жените риби, никаква прилика с гологръдите красавици с трепкащи очи, чиито дъги коси закриват пъргава задница, завършваща с люспеста опашка, фатални същества, които, както изглежда, давели моряците, след като ги прелъстели. Но, „Сирените“ напомняха не толкова някогашните сирени, колкото днешните, електрическите аларми и пищящите йерихонови тръби, които се включват при пожар или нахлуване на крадец.

Който е присъствал на концерт на „Сирените“, знае, че те оправдаваха името си най-вече със своята пронизителност. Дънеха звука до дупка, култивираха грозното, деряха се в микрофона, за да направят неразличима всяка дума, развинтваха инструментите с металическия звук до непоносима деформация, на сцената се отдаваха на истерично мятане, по време на което, облечени в костюми от стари консервни кутии, предпочитаха да блъскат китарите си, вместо да свирят на тях, да крещят, вместо да пеят, да се гърчат непристойно, вместо да танцуват. Сатанински, скокливи, саркастични, сардонични, те не си даваха почивка и като армейски танкове властваха, като тъпчеха публиката. А тя имаше само два изхода от зрелището, адресирано не до ушите й, които продънваше, а до нейната издръжливост: да избяга, или да капитулира. И тогава спасението се състоеше в това да изпадне в транс.

Вечерта, когато започнах да работя с тях за последния им концерт в Кайро, след няколко припадъка в първите десет минути и извеждането на петима стъпкани юноши, шоуто премина към ритъма на нажежаването. Когато побеснелите „Сирени“ оскърбиха зрителите, като ги нарекоха лайна, те, укротени, заскандираха песни, които знаеха наизуст. Намирах това участие и възхитително, и неразбираемо: как успяваха да разпознаят мелодията сред трясъците? Дали изобщо разпознаваха думите зад дрезгавото мяучене? Откривах мистерията на феновете, тези същества, надарени със сили, от които обикновените смъртни бяха лишени, единствените индивиди, способни да открият уредба, която да не гръмне, докато свири запис на „Сирените“, единствените умове, способни да запаметят несвързан текст, единствените клиенти, които плащат цяло състояние за билетите си, за да не гледат, тъй като се поклащат със затворени очи под естрадата, и да не чуват, защото силата на звука пука тъпанчетата. Всъщност как ли успяваха да се навеждат, да пляскат с ръце и да ги вдигат към небето, когато бяха наблъскани, натъпкани като зрънца лепкав ориз? И какво удоволствие им доставяше да си дерат гласовете заедно? Все едно да пееш под бомбите…

Шоуто заслужаваше парадоксалната оценка: съвършен хаос! Нетърпимо от началото до края, без пропуски в лошия вкус, невероятно единство: нищичко красиво нито за зрението, нито за слуха, нито пък за обонянието, защото много скоро и певиците, и публиката започнаха да пръскат миризма на шуртяща пот. Накрая публиката извика „Сирените“ на бис, изпрати ги с овации и нестихващи аплодисменти, защото е вярно, че както природата се ужасява от празнотата, така публиката се ужасява от тишината!

Тази вечер си вършех работата: да преча на феновете да се качват на сцената. За тази цел стоях до огромни сандъци, несъмнено най-силните и най-мощни тонколони в целия шоу бизнес на планетата, и въпреки восъка в ушите и каската на главата, в края на концерта бях замаян и сякаш пиян.

Сърцето ми, чието туптене ритъмът на ударните бе ускорил, бе изпратило кръвта ниско под корема и въпреки волята ми, събуждаше у мен желание да правя любов.

Когато зрителите се разпръснаха, тишината нарасна, разду се и стана толкова оглушителна, колкото и шумът.

Със залитане стигнах до Буб в другия край на сцената, той бе получил същата задача като мен, да пази сигурността. Обикновено шоколадов, сега тенът му биеше на маслиненозелено и той се друсаше от крак на крак с ръка, напъхана в джоба на анцуга, като дете, което иска да пишка. Докато го питах как е, се усетих, че не чувам гласа си, а той, изненадан, ми отговори, като мърдаше дебелите си устни, от които не излизаше нито звук.

И двамата бяхме оглушали.

Ето защо продуцентът на „Сирените“ бе принуден всяка вечер да наема нелегални емигранти: службата унищожаваше служителя. Никой вече не искаше да изгуби сетиво за няколко долара, и той знаеше, че само работник без редовни документи, на когото плаща на черно, ще приеме тази работа и след това няма да го съди.

В съблекалните на стадиона Буб откри черна дъска и тебешир, щастлива находка, която ни позволи да си общуваме.