Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Резултат: мъртъв си!

— На друго място накрая също щях да умра.

— Сигурно, но по-късно.

— М-м? Да… вероятно по-късно…

— Как можеш да вземаш пример от някакъв паяк, който приема да живее в затвора?

— А, да, свободата… Много ли я обичаш? Аз, не чак толкова…

Тъй като свих рамене, тате продължи:

— Да, свободата струва колкото златото, така е, но дали това е най-голямата ценност? Човек може да предпочете живота пред свободата. Паякът домошар е прав, ако целта му е да изгради дома си, да задоволява нуждите си, да ражда деца, а след това да ги отглежда.

— Зетьовете и внуците ти също са мъртви, господин паяк, заради мястото, където си изплел паяжината си. Аз не искам да подаря на децата си хаос.

Той замълча и се загледа през прорязания от решетки прозорец — един оранжев силует пърхаше на слънцето.

— В крайна сметка, може и да си прав, Саад, няма само паяци, има и пеперуди…

Засмукано от въздушно течение, ципокрилото внезапно изчезна.

Тате се усмихна.

— Пеперуда, която вятърът отнася…

— Но това са по-скоро вълни…

Изведнъж станал сериозен, тате седна на леглото с лице към мен и ме погледна втренчено.

— Какъв е сега планът ти?

— Имам няколко.

Щях да му ги изложа, когато един мъж в жлъчно кафяв костюм се появи на вратата. Без да забележи баща ми, той се обърна към мен:

— Чакат ви за среща.

— Най-сетне!

Мъжът вдигна очи към небето и ми заповяда да го следвам. Тихо подхвърлих на тате:

— Имам среща с първия етап от плана си.

— Добре, сине, ще ми разкажеш по-късно.

Баща ми изчезна за едно мигване на окото.

Кафеникавата униформа ме отведе в една дълга административна сграда, пристроена към затворническия център. Не без удоволствие напуснах двора с високите решетки, където по стотина нелегални се мотаеха безцелно.

Той почука на една червена врата, не изчака отговор, отвори я и я затръшна след мен.

В тъмната стая ме очакваше огромна маса от плът.

През няколкото нишки светлина, която пропускаха спуснатите щори, събеседникът ми приличаше повече на грамадна жаба, отколкото на човек. Свит във влажната сянка, превит на две, той се бе закръглил в единно цяло, готов да скочи, подпрял плашещите си сто кила на мъничка табуретка, която стенеше. Дъждовникът носеше обувки, син панталон и бяла риза, от която можеха да се скроят няколко корабни платна. Дебелата му кожа отделяше капки пот.

Той остави мен, своята плячка, да се доближа.

Докато вървях, нищо в него не помръдваше, освен от време на време челото, което се обтягаше в бръчка над изпъкналите очи. Една от ръцете му отпуснато почукваше по пластмасова клавиатура. Когато стигнах на два метра от него, открих плешивия му череп, образуван от дебела, лъскава кожа с белези от някогашно акне.

Той се обърна към мен на английски, защото това бе езикът, на който бях пожелал да говоря.

— Кой сте вие?

— Аз…

— Име?

— …

— Името на баща ви?

— …

— Разбирате ли какво ви казвам? Разбирате ли английски?

— Да.

— Тогава отговорете на моите въпроси. Разкрийте вашата самоличност.

— Не знам.

— Откъде идвате? От коя страна? От кой град?

— Не си спомням… На кораба, когато за малко да се обърнем… когато капитанът падна във водата… тогава… за мен… ударът… изгубих си паметта.

— Разбира се, разбира се. Какво правехте на този кораб?

— Не знам нищо.

Той заемаше толкова обемно пространство, че вещите, с които си служеше, химикалка, бележник, компютър, изглеждаха като играчки в ръцете му. Ако не ми го бяха посочили като висш чиновник, ако не бях прекосил административния коридор на официалната сграда, за да стигна до него, никога нямаше да го взема на сериозно и бих си помислил, че насън съм отишъл при великан, който чака приятели, за да си поиграят с куклена къщичка.

— Къде отивахте?

— Мм…

— И искате да ви повярвам?

Замълчах.

Погледът му ми се стори странен. Странно неподвижен. Странно наблюдателен.

Устните му промърмориха с отвращение:

— И искате да ви повярвам?

Мълчание. Най-вече не биваше да отговарям. Да се оправдавам, означаваше, че може да не ми е чиста работата. Трябваше да остана извън разговора, в зона, където той не можеше да ме докопа.

Той продължи:

— Представям си, че сега, когато се преструвате, че имате амнезия, ще искате психиатър, който да ви лекува.

— Не, надявам се, че нещата ще се върнат сами.

— Точно така! И най-вече — никакъв психиатър, за да не разкрие съшитата ви с бели конци хитрина, измамник такъв!