Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— На арабски.

— Аха, значи говорите арабски!

— Зле. Но съм добър мюсюлманин, учил съм езика на Пророка в училище. Всъщност, онова, което съм учил в училище: английски, испански, малко руски, си го спомням. Забравил съм само личните неща.

Отчаян, той отново пусна лентата, която изброяваше различни езици.

След час вече не слушах нищо. Мисля, че и той също.

Накрая попитах:

— Колко езика трябва да изслушаме?

— Осемдесет и пет.

В друг ден, по време на срещата ни, великанът излезе под претекст, че трябва да ме остави сам за половин час и ми предложи да включа телевизора. Тъй като приех с удоволствие, той ме сложи да седна пред един апарат, даде ми дистанционното и ми обеща да се върне скоро.

За кого ме вземаше той? Толкова глупав ли ме смяташе? Добре знаех, че стои в съседната стая и ме наблюдава, за да види кой език ще избера.

Нарочно се спрях на първите програми на английски, които открих, въпреки дълбоката скука, която изпитах, останах в привиден възторг от едно предаване за животни и се въздържах да търся канала на моята страна или който и да било арабски канал.

Малко след това пазачите поставиха трето легло в мъничката ни стая и един длъгнест трийсетгодишен мъж с безкрайна брада, който заяви, че е афганец, се настани на него.

Според Буб и мен, той очевидно бе шпионин. Резултатът от присъствието му бе, че ни улесни живота, приказвахме малко, по-малко отпреди, като избягвахме да отговаряме на въпроси и забравяхме да ги задаваме. Започвахме да проникваме в света на нелегалните, свят, в който цимент е страхът: никой на никого не се доверява, всеки го е страх, всеки е подозрителен, онзи, който носи униформа, този, който не носи, другият човек има две функции — подслушвач или съперник, и може или да ме предаде, или да ми вземе мястото. Никаква милост вече, никаква симпатия, никаква взаимопомощ, всеки за себе си, защото Господ живее в чужбина.

В Малта един-единствен индивид, капитанът ни, знаеше откъде сме, но бяхме сигурни в неговото мълчание, защото и той се боеше във всеки миг, че някой от бившите пътници ще издаде истината за неговата търговия. Трафикантът предпочиташе да бездейства няколко месеца в центъра, след това да го върнат в Либия, отколкото да го осъдят за трафик на хора и да го затворят за няколко години.

— Трябва да се държим, Буб, да издържим няколко седмици. Доколкото разбирам, Малта скоро ще се присъедини към Европейската общност. Представяш ли си? С малко късмет, когато ни освободят от центъра, ще сме на европейска земя.

— Колко време, Саад? Колко време?

Този вторник, когато аз влязох, великанът спеше на походно легло при спуснати щори в дъното на кабинета.

Покашлях се, за да дам знак, че съм там. Той не реагира.

Приближих и видях по бавното му дишане и отпуснатите черти, че е обхванат от дълбок сън.

Възползвах се от случая и се върнах до масата, където изчетох материала за себе си. В един моливник, сред химикалките, линийките и моливите, видях компас.

— Защо не?

Без да се колебая го свих и го пъхнах в джоба си.

Скоро, стигнал до гребена на едно огромно като вълна хъркане, великанът се задуши, закашля, събуди се, изръмжа, разтърка глава и усети присъствие в стаята.

— Кой е? Кое там?

Шеговито подхвърлих:

— Няма никой.

Той се изправи и седна, огледа с единственото си око онази част на стаята, откъдето се бе чул гласът и ме откри.

— А! Никой, ти ли си?

Изпитах неудържимо желание да се смея, въпреки това потвърдих.

— Да, Никой е, аз съм.

Той се надигна и се заклати към табуретката си.

— Знаеш, че не те обичам, Никой.

— Ами аз също не те обичам.

— Добре, да започваме разпита.

Докато се опитваше да намести монументалния си задник върху тясната седалка, внезапно видях до компютъра му една вещ, която ми бе убягнала, докато оглеждах преди това: връзка ключове. Щом видях различните им големини, не ми остана никакво съмнение, че с тях се отварят всички врати, които можеше да изправи пред мен центърът за задържане.

Окото му хвана моя поглед и усети опасността, но ръката ми вече бе сграбчила връзката. Размахах я в ръка и заподскачах победоносно. Той изстена с обляно от пот чело.

— Не, това не!

— Напротив!

— Никой, върни ми ключовете. Ще си изгубя мястото.

— Ако знаеш само колко ми пука! Твоето място! А ти какво ми предлагаш? Място в чартър към смъртта. Не ми дреме за твоите проблеми!

Докато се фуках и ликувах, той се бе втурнал към вратата. Щом разгадах поведението му, изтичах и аз. Твърде късно. Той вече се бе залепил на вратата.