Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

На сутринта морето изглеждаше като голямо изтощено, дремещо животно.

Щом отворих очи, видях само покоя, който бе обхванал небето, водата и земята след прочистващата буря, и усетих дълбоко в себе си този първичен покой. Като награда.

След това изследвах тялото си, без да мърдам, изтегнат върху пясъка, като проверявах на ум, а след това и с мускулите си, дали мога да командвам всяка част. Успокоен се изправих и се загледах в мястото, където ме бяха изхвърлили вълните. Бях се блъснал в едно кръгло заливче, обградено от черни скали и червеникав пясък, естествен плаж, вкопан под зелен склон с храсти и борове, сред които лъкатушеше черен път.

— Буб?

Заобръщах се разтревожен: къде ли беше той? Скочих на крака, но болка раздра корема ми и ме зашемети. Дали бях ранен? С пръсти опипах стомаха си, хълбоците и корема, без да мога да установя нищо особено. Затова се надигнах. Болката се върна, не толкова мълниеносна и по-точна: бях гладен. Заливчето се завъртя около мен и затанцува като разбрицана въртележка и по огромния си сух език, по възпаленото небце се досетих, че съм жаден.

Разтревожен, отново се отпуснах на земята. Образът на изплашения Буб, отнесен от водата, се върна в главата ми. Какво ли се бе случило на моя Бубакар, който не умееше да плува? Хиляди пъти си повтарях въпроса, за да избегна прекалено очевидния отговор.

— Буб! Буб!

Виках към морето, след това към планината. Нито звук не отвърна на виковете ми, дори ехото, и гласът ми се изгуби заедно с ужаса в него в далечната необятност на вълните и на трънливите храсти.

Слънцето, издигащо се в небето, започна да напича. Отначало смятах това усещане за блажено, но след това горещината стана такава, че заедно с отчаянието и умората, ме накара да изгубя съзнание.

Някой ме галеше по бузите.

Отначало чух гласа, мек, женствен, макар и тъмен и сякаш идващ от пещера, който произнасяше италиански думи, сякаш прехвърляше броеница от неправилни перли. Тембърът, кадифето в него, дъхавата коприна, всичко напомняше зряла праскова.

След това се съсредоточих върху ръката, която докосваше кожата на лицето и врата ми, дълги, внимателни пръсти с миризма на светла кожа и руси коси.

Отворих клепачи и видях жена със златна грива, която ми се усмихваше със съвършената си уста, а деликатното розово на устните обграждаше белите зъби.

Тя ми заговори на италиански, след това на друг език и накрая опита на английски.

— Добър ден, как се чувствате?

— Слаб.

— Какво ви се е случило?

Да разкажа, ми се стори толкова дълго изпитание, че само въздъхнах и отвърнах глава. По-добре бе да крия емоцията, която бе нахлула в мен.

Тя упорстваше:

— Изгубил сте се, докато плувате ли? От друг залив ли дойдохте? Или от някоя лодка? Или от кораб? Зле ли ви стана? Къде са ви дрехите?

Последното изречение прикова вниманието ми. Повдигнах глава с усилие в болезнения си тил и установих какво бе положението: бях гол като червей!

Мигом изстенах и се преобърнах по корем. И дума не можеше да става да се държа като безсрамник пред една жена, особено пред тази великолепна жена. Тя се засмя и за да ме успокои, подхвърли:

— Не се притеснявайте. Свикнала съм с нудистките плажове.

Бързо! Нямаше и минута за губене. Преди да настъпят недоразумения, трябваше да й обясня своето приключение.

Обърнах глава към нея и започнах да разказвам пътуването от Малта до Сицилия, времето, което се бе развалило, бурята, крушението. В началото усещах, че не ми вярва, но когато стигнах до случката с кораба, който се движеше към двата фара, тя внезапно прояви интерес, и щом произнесох и последните думи, хвана мобилния си телефон и бързо, с пропукващи съгласни се обади на няколко души, на които с твърд глас даде, струва ми се, информация, ако не и нареждания.

Витория, това бе името й, в този миг бе задействала, но това разбрах по-късно, спасителния план: някои селяни бяха извадили лодките си, за да приберат евентуални оцелели, децата бяха излезли от училище, за да обикалят брега, приятелите й бяха подготвили стаи за оживелите. Няколко часа по-късно официалните спасители — жандарми, брегова охрана, митническа полиция — също се включиха в танца. Междувременно трима мъже, едно дете и две жени бяха извадени и нахранени.

В момента не успях да разбера какво правеше Витория от човечност или само заради мен, защото исках само да си почина, докато чакам новини за Буб.

Тя ми подаде плажна кърпа, помогна ми до колата си горе на пътя и ме отведе сред оплетените нишки на един сенчест път до селцето, където държеше апартамент над училището, в което бе единствената, а и млада учителка.