Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Отгледана от лели и чичовци, които си предавали обременителния пакет, Витория бе израснала в самота и презрение към условностите. Бе станала учителка, за да придаде смисъл на живота си и да изгради отново своето детство, докато помага да се гради детството на учениците й.

Но знаеше, че темпераментът й, който много приличаше на темперамента, погубил родителите и прародителите й, може да доведе до крайности. Щедра и отдадена на защитата на нелегалните бежанци, които редовно пристигаха на острова, тя обичаше политическите си действия, колкото и се боеше от тях. Действаше и се укоряваше, че действа. Всъщност, като самозащита, тя се срамуваше от онова, с което би трябвало да се гордее.

Една сутрин, точно месец след смъртта на Буб, тате дойде при мен, докато в ранното утро бях зает с тоалета си.

— Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, капки звездна пот, колко съм развълнуван и успокоен, че си тук, до една красива и любяща жена. Ако все още можех да произведа сълза от радост, щях да я пролея.

— Добре случваш. Имам един въпрос към теб: как живеете там, при вас, откъдето идваш?

— Ние не живеем, ние сме мъртви.

— А нещо друго?

— Сине, забраниха ни да разкриваме и най-малката подробност.

— Това заповед ли е?

— Това е здрав разум! Смъртта трябва да бъде обградена от загадка. Живите не получават никакво знание приживе, защото, каквото и да става, ще прекрачат прага, когато дойде техният час. Така е по-добре, вярвай ми.

— Защо? Да не би страната на смъртта да е ужасяваща?

— Хитрините ти да ме накараш да се разбъбря са доста груби, скъпи ми Саад. Представи си последствията от една осведоменост… Ако ти кажа, че е зле, ще бъдеш разочарован, ще изпаднеш в неврастения и веднага ще забравиш да живееш. За сметка на това, ако ти кажа, че е добре, ще поискаш да умреш. Онова, което пази живота ти, е, че истината за смъртта е тайна. Онова, което придава сила на съществуването ти, е незнанието.

— Виждал ли си Буб?

— Без отговор.

— Защо той не идва при мен?

— Замина другаде.

— Къде?

— Без отговор, сине. Но заминаването му представлява завършека на нещо и съм щастлив за него. От приятелско чувство трябва и ти да се радваш.

— И няма да го видя никога чак до собствения ми край?

— Не.

— А след това?

— Без отговор.

— Как става така, че теб те виждам, ти идваш при мен и ме следваш, а той не?

— Бях признат за терзаеща се душа, която не може да напусне Земята.

Докато обясняваше това той изглеждаше много доволен от себе си, сякаш бе успял след дълга борба да получи високо звание или награда.

— Аз ли съм твоето терзание, тате?

— Моля?

— Задържам те аз.

— Мм… предполагам, че може и така да се приеме.

— Но един ден и ти ще заминеш?

— Стига си ми теглил думите с ченгел. Парадоксално, но при един мъртвец това не минава!

Замълчах. Той погледна затвореното ми лице и тъжните ми очи и коленичи пред мен.

— Какво имаш да му казваш, синко?

— Ще видиш ли Буб?

— Вероятно. Нищо не мога да ти обещая. Е? В такъв случай какво трябва да му предам?

— Че го моля да ми прости.

— Какво?

— Моля го да ми прости. Че не успях да го спася. И че когато беше жив, не си бях дал сметка, че е мой приятел. Срам ме е от себе си.

Тате се наведе, понечи да ме прегърне, не се реши и сложи ръка на рамото ми.

— Ще предам съобщението ти, синко. Макар да не мисля, че Буб ще научи нещо, което не е знаел досега. За сметка на това ти тази вечер ще успееш да се наплачеш.

— Да плача ли? Тате, аз никога не плача.

— На бас?

— Никога не плача!

— Хайде де! На какво? Колко?

Откъде ли знаеше? Едва-що той изчезна и щом помислих за думите, които трябваше да предаде на Буб, усетих как очите ме смъдят, след това тялото ми се разтресе от ридания и се строполих цял в сълзи досред нощ.

Благодарение на намесата на Витория, оцелелите от нашия кораб не бяха обявени за нелегални бежанци, а за корабокрушенци. Което променяше всичко в очите на сицилианците. Вместо да ни набутат в някой център за задържане, както в Малта, заедно с други нелегални бежанци, задържани от бреговата охрана, ни дадоха правото да се движим свободно. Даже повече, в селото на Витория бе чест да ни посрещат по законите на прословутото островно гостоприемство: всеки от нас имаше скромно място, където да спи, бе получил джобни и имаше достъп до медицински грижи. Кюрето събираше продоволствия от вярващите и ни ги разпределяше, а Витория, учителката, зае една стая в общината и започна да ни учи на италиански.