Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Щом се уверих, че владея думите, за да изразя мисълта си, събрах малкото си неща — включително одеялото от майка ми, което бях открил шест месеца след корабокрушението, изхвърлено от вълните на върха на една скала — надрасках едно писмо и го поставих на видно място върху леглото.

„Витория,

Някои любовни истории дължат красотата си на своята ефимерност, поиска ли човек повече от тях, те започват да се мъчат, да гримасничат и да погрозняват. Като дивите коне, които тичат бързо, но за кратко, те блестят в свободен бяг, но се задъхват, сложиш ли им товар.

Връзката ни е такава, великолепна, ако човек я сметне за прищявка, но накуцва, ако се мъчим да я докараме до брак. Когато спя с теб, съм щастлив, когато помисля, че ще споделя живота си с теб, ме е срам, че заемам мястото на мъжа, който ще те обича всецяло и само теб.

Защото аз обичам една жена и тя не си ти. Казва се Лейла. И е мъртва.

Е, и? Съжалявам, Витория, тази Лейла, макар да я няма вече, остава в мен толкова силна, толкова тук, че още държи в плен любовта ми. Не аз държа силата да обтягам и отпускам връзката между нас, а тя.

Между другото, смятах, че като ти разкажа, бих могъл да отпусна въжето. Не е вярно. Все още решенията взема Лейла.

Заминавам, Витория. Ако ти беше моята наслада, Лейла е съдбата ми.

Привързан съм към теб, колкото мога да бъда към една красива, умна, благородна жена, която желая, която уважавам, която тача.

Ако замина утре, ще сме изживели един от най-красивите си спомени. Ако остана, ще открием несъвършената двойка, която засега нашите плътски желания прикриват.

Тъй като само минавам, нашата година щастие няма да отмине, а ще свети като фар в живота ни, ако се вкопая тук, ще дойде мъката, защото освен ако човек не е голям артист, той не може да превърне временното във вечно.

Прости ми сълзите, които ще предизвика тази бележка, но предпочитам да плачеш заради отсъствието, вместо заради присъствието ми. Обичам те колкото мога да обичам, със сигурност не толкова, колкото заслужаваш.

За първи път — и последен — й бях издал името си.

Докато минавах пред огледалото в спалнята, проверих, че дрехите ми са що-годе спретнати за автостопа, и се сресах.

Тате се възползва от това и цъфна в рамката на огледалото.

— Защо заминаваш, сине? Ако трябва да живееш, просто да живееш, можеш да живееш и тук.

— Сигурно искам повече.

— Какво?

— Не знам.

— Ако е да бъдеш обичан, тук си обичан. Манията ти да се движиш избива на абсурд. Боя се, че си придобил лош навик и че пред всяка действителност предпочиташ някакви химери.

— Искам да ида там, където е моето желание. В Лондон. А и не понасям нищо от онова, което случайността ми носи. Поставил съм си цел, няма да имам покой, докато не я постигна, няма да има повече междинни пристанища.

— Добре, във всеки случай идвам с теб. Добави малко гел отдясно.

— Благодаря.

Няколко часа по-късно, когато благодарение на две коли една след друга успях да измина разстоянието, спрях в пристанище Палермо.

Трябваше да намеря начин да напусна Сицилия, без да ми се налага да показвам документите, които вече не съществуваха, и без да изхарча няколкото евро, които селяните ми бяха дали от милосърдие.

Докато сновях по кея и събирах наблюдения, се опитвах да си съставя план. Докато наблюдавах товаренето на един ферибот, чух зад себе си глас:

— Ти, моето момче, си търсиш дискретен и безплатен транспорт, нали?

Щом се обърнах, открих един негър великан, маса от плът и мускули, които изпъваха златист силонов панталон и бонбоненорозов потник, с четири фалшиви луксозни часовника на лявата ръка, три кръгли и един квадратен. Проснат върху купчина въжета, той ми се усмихваше с много раздалечените си зъби.

Спомних си пристигането в Кайро и сблъсъка с Бубакар пред офиса на Обединените нации, не успях да се въздържа и помислих, че съдбата ми изпраща в края на кея превъплъщение на Буб. Върнах на великана усмивката, без да се опитвам да хитрувам в отговора си.

— Позна.

— А!

— Имаш ли план?

— Да.

— Какъв?

— Не виждам защо да ти го давам.

— В името на приятелството.

— Ти не си ми приятел.

— Още не.

— И не виждам нито как, нито защо можеш да станеш такъв.

— На бас?

Изненадан от спокойната ми смелост, той избухна в смях. И тъй, предложих му да го заведа на вечеря, като уточних: „Аз черпя“, на което той отговори, че винаги може да отдели време за бъдещи приятели.