Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Леополд — това бе името му — идваше от Брега на слоновата кост. След различни от моите, но също толкова сложни перипетии, искаше да иде в Париж.

— Аз съм философ — обяви той след второто ястие.

— Имаш диплома по философия?

— Не, как да стане? Нямах време да се образовам. Трябваше да изхранвам семейството. Всъщност, тичах навсякъде и пак не смогвах.

— Тогава защо казваш, че си философ?

— Защото е необходима философия, за да живее човек живота, който живея аз — провикна се той. — И преди, в Брега на слоновата кост, както и сега, като нелегален бежанец. Мечтата ми е да стана философ в Париж.

— Учиш философия в Париж ли?

— Ама какви ми ги разравяш през цялото време с твоите уроци, училища, университети! Философ в Париж, това означава, че ще упражнявам философията си по парижкия асфалт и павета.

— Под мостовете, например.

— Точно така.

— С бездомниците ли?

— Най-сетне схвана! Защото ако те, бездомниците, не са стигнали до върховете на философията, значи аз нищо не разбирам от философия.

Съгласих се. Леополд продължи да яде и да говори с неизтощима охота.

— Виждаш ли, искам просто да си намеря малко, удобно местенце във Франция, но не искам да ставам нито французин, нито европеец, освен по документи. Защото, честно казано, никога няма да мога да прихвана манталитета.

— Европейския манталитет ли?

— Да. Прекалено съм мил, прекалено лаком, прекалено простичък. Обичам живота, обичам мира. Не съм способен да обожавам войната като тях.

— Майтапиш ли се?

— Бъди прозорлив, приятел. Европейците обожават кланетата и щуреят по бомбите и миризмата на барут. Доказателство ли? На всеки трийсет години си спретват война и им е трудно да издържат повече. Дори в мирно време обичат само военната музика, когато затрещи барабанът и тръбата захване националните им химни, те се просълзяват, започват да плачат, преливат от чувства, човек би рекъл, че са им пуснали любовна песен. Не, ясно е, обичат войната, битките, завоеванието. И най-лошото. Знаеш ли защо европейците правят война, избиват се и избиват други? От скука. Защото нямат идеали. Палят войни, за да се спасят от отегчението, палят войни, за да се спасят от отчаянието, правят войни, за да се възродят.

— Преувеличаваш. Европа живее в мир от шейсет години.

— Именно, твърде дълго са се откъснали от войната и днес младежите им са на ръба на самоубийството, а юношите само търсят средство за самоубийство.

— Не, променили са се. Сега нещата са по-добре.

— Да, по-добре са, защото има кино и телевизия, които всеки ден им дават малка доза ужас, трупове, кръв, евакуирани ранени, взривове, разрушени сгради, войници в засада, войнишки родители, облени в сълзи, но изпълнени с достойнство.

— Ще се изненадам ако срещнеш и един европеец, когото да убедиш в портрета, който му нахвърли.

— Естествено! Европейците не знаят, че са такива. Защо? Защото, за да изучават себе си, са измислили едно криво огледало: интелектуалците. Гениално нещо: огледало, което им дава друга представа за тях самите. Отражението, което им помага да се видят, без да се виждат. Европейците обожават интелектуалците, дават им слава, богатство и власт, за да им доставят те усещането, че не са каквито са, а обратното: пацифисти, хуманисти, идеалисти и радетели за братство между хората. Страхотен занаят е да си интелектуалец! Добре платен и полезен. Ако не исках да бъда философ в Париж, бих искал да работя интелектуалец. Благодарение на интелектуалците им европейците могат да живеят удобно в един двойнствен свят: говорят за мир, а правят война, създават рационалност, а убиват с все сила, измислят Правата на човека, а имат най-големия брой кражби, нападения над други страни и кланета в цялата човешка история. Странен народ са европейците, приятелю, странен народ, народ, при който мозъкът няма връзка с ръцете.

— Но искаш да живееш там, така ли, приятел?

— Да.

Три дни и три нощи с Леополд не се разделихме.

Към полунощ, разгорещен от много приказки, пиене и вряща във вените му кръв, Леополд вече не го свърташе и изпитваше нужда да прелъстява жени. От този миг нищо не можеше да го спре да закача всичко живо, което имаше бедра и гърди. А най-странното бе, че под крещящите си дрехи, патешко жълто и розово, с огромните си синджири и гривни, рапърски джунджурии, между златистите си обувки и сребристия каскет, с всичките си труфила, в сравнение, с които и най-кичозният бразилски травестит изглеждаше като монахиня, Леополд сваляше туристките и постигаше своето.