Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

За годишнината от пристигането ми в Сицилия Витория реши да организира празненство.

Тази сутрин топлото й тяло се сгуши в мен, ръката й погали гърдите ми, и тя ме попита с мелодичен глас:

— Е, Одисей, не е ли време да ми разкриеш истинското си име?

— Ммм…

— Знам, отново ще кажеш, че не си спомняш. Зачетох тази лъжа, но мисля, че сега, след цяла година, имам право на истината, нали?

Отворих широко очи, гледах я и се възхищавах на съвършенството на чертите, пръстите ми пропаднаха в безкрайните коси и си помислих, че обективно погледнато, аз би трябвало да съм най-щастливият мъж на Земята. Но от устата ми излязоха други думи:

— Одисей ме устройва. Свикнах с него.

Беше сухо, студено и лишено от емоция. Тя трепна.

— Иска ми се да се отпуснеш, Одисей, да ми се довериш, да ми разкажеш миналото си.

— Какво ще промени това?

— Ще ми позволи да те обичам по-добре.

— Сегашният начин ме устройва.

— Това би доказало, че ме обичаш.

Обърнах глава към прозореца, разговорът започваше да не ми харесва. Без да повишава тон и със същата мека топлота тя настоя:

— Да, това ще докаже, че ме обичаш, което никога не си ми казвал. Пък и докато разказваш, ще дадеш на себе си онова, което аз си дадох. Какво мислиш?

Издадох неясно гъргорене. Тя ме клъвна по ухото и завърши, като скочи пъргаво от леглото:

— Помисли си, Одисей. И ми отговори довечера.

За да не мисля за това, се загледах в един папагал, който зад открехнатия прозорец се бе настанил на балкона ни и бе решил да си строи гнездо.

След това станах, за да взема душ. Докато си изтривах краката, усетих присъствие. Тате се появи в закачливо настроение.

— Сине, сине, сине! Ако майка ти видеше това! Ти и тя сте прекрасна двойка! Ти си тъмен, тя е руса. Би трябвало да ви затворят в клетка в музея, за да отдават почести на човешкия род.

— Не се пали, тате. И не ми изглеждаше толкова сговорчив, докато бях с Лейла.

— Не е вярно! Толкова обичах Лейла! Наистина! Необикновено момиче, оригинално, интелигентно, и пушеше като никой друг. Но оттогава насам ти толкова изстрада, че днес се радвам повече.

— Всъщност някога срещал ли си Лейла в страната на мъртвите?

— Не, никога.

— Странно.

— Да, странно е. Трябва да отбележим, че тя умря преди мен.

— Това променя ли нещо?

— Може би. Не знам.

Той показа една кутийка от зелена кожа върху тоалетката и намигна.

— Поздравления за халката!

— Каква халка?

По негово указание отворих капака и открих две годежни халки.

Щастието, което човек очаква, понякога проваля щастието, което изживява.

Вечерта на годежа ни бях казал „да“ от слабост.

А всъщност колкото и простички и изпълнени с мир моменти да прекарвах в компанията на Витория, все така исках да замина. Оставането в Сицилия не бе част от плана ми. Лондон ме бе обсебил, Лондон ме влечеше. Поради някаква упорита причина, чиито корени не ми бяха ясни, бях определил среща на себе си в Англия. Тъй че всичко, което щях да извърша преди това, щеше да съществува само наполовина, „докато чакаме“.

Макар за всички да бях годеникът на Витория, знаех, че съм само неговото привидение, спомен, който засега присъстваше телом, но скоро щеше да приеме истинската си същност, окончателната си същност, отсъствието.

Често, виждайки злото, което щях да й причиня, се показвах нежен, твърде нежен, на следващия час се сещах, че толкова топлина ще направи заминаването ми още по-неразбираемо и болезнено за нея, тогава се показвах по-твърд, прекалено твърд. Накратко, колкото повече приближавах до онова, което някои смятаха за моята сватба и за което знаех, че е моето заминаване, толкова повече се стремях да открия подходящото поведение.

Понякога се питах дали Витория не бе отгатнала плановете ми. В тишината след любовта, въпреки преплетените ни крайници, очите й ме гледаха като загадка, в главата й изглежда се въртяха въпроси, които устните премълчаваха, ръката й ме галеше разсеяно, сякаш търсеше точка, върху която да се опре, за да се отприщят думите.

От самото начало бях разбрал, че тъгата ни свързва повече, отколкото радостта. Не бяхме обединени от щастието, а от бедата: бях правил любов с нея, за да убия скръбта си по Буб, бях продължил да се пъхам в леглото й, за да гоня черните мисли; от деня, в който тя ме бе спасила върху скалите на залива, я смятах за пристан срещу бурята, от своя страна тя ме бе приела, за да разчупи самотата, да предизвика конформистите, да прекъсне семейната традиция, която свързваше прекалено еднакви същества, и най-вече, за да замени страдащото си тяло с ликуващо тяло. Имах чувството, че и от двете страни имаше повече отрицателни, отколкото положителни причини за страстта ни: ние „се обичахме, за да не…“, като двама оцелели и с енергията на меланхолията, ние се обичахме, за да не мислим, да не губим време. И двамата чакахме нещо друго, а не това, което можехме да си дадем един на друг.