Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

След няколко часа сън я видях отново върху обсипаната с цветя тераса, тя ми поднасяше плодов сок и това ме ослепи. Ако космите на някои хора оставят впечатлението, че са поникнали един по един, нейните изглеждаха сякаш са избуяли на кичури, толкова силни, здрави и изобилни бликаха те. Очите й с цвят на кестен, ту кафяви, ту зеленеещи на слънцето, ме оглеждаха с добронамереност, близка до нежността. Въпреки светлината на усмивката, в това лице имаше някаква първична сдържаност, резервираност, която се проявяваше в полегатата брадичка, леката бръчка под устата, устните, по-скоро тънки, отколкото изпъкнали, никога издути, нито наивни, по-скоро волеви. Витория бе толкова висока, че човек често имаше чувството, че дългите й крака отдалечават сянката й. Беше източена и тесният й гръден кош носеше признаци по-скоро на зърна, отколкото на гърди, и в тази ярка красота имаше нещо юношеско, андрогинно, на синора между половете, и единствено съвършеното изящество на движенията ме убеждаваше, че си нямам работа с рус, златист ангел, който може да изчезне всеки момент, а с жена, тоест с незавършен ангел.

— Откъде си?

— Не си спомням, Витория.

— Разбира се… ще ми кажеш по-късно. Как се казваш?

— Не си спомням. Как искаш да се казвам?

— Понеже те открих на плажа, както Навзикая открива голия Одисей между тръстиките, ще те наричам Одисей.

— Одисей ли? Устройва ме.

Два дни поред възстановявах силите си. Но не можех да се въздържа и всеки миг си мислех за Бубакар и се питах дали се е спасил, дали е сред оцелелите, дали…

Споделих с Витория и тя, след като взе описанието на спътника ми, потърси сведения при кмета, при кюрето, при приятелите си, онези, които според традициите на сицилианското гостоприемство бяха отворили вратите си за някой корабокрушенец. Никой от оцелелите не отговаряше на моето описание.

В неделя ми предложи да ида на литургията, отслужвана за починалите в морето, а преди това да идем в заупокойния параклис, където бяха изложени труповете на извадените от водата и откритите по скалите.

Щом пристъпих през вратата и видях поставени на земята двайсетте ковчега от бял бор, веднага разбрах, че Буб е между тях.

И наистина, в третия ковчег от лявата редица приятелят ми Буб ме очакваше със затворени очи, разядена от солта кожа и с огромните си длани, скръстени върху снежнобял чаршаф, и едва се крепеше между дъските, толкова върлинест бе все още.

— Буб! — извиках аз и паднах на колене.

Без да се замисля, целунах приятеля си по устата, сякаш да го съживя, да го възкреся, да върна при себе си това крехко и весело момче, което бе минало по земята толкова бързо. Ослепял от мъка изкрещях:

— Защо? Защо?

Щом чуха воплите ми, официалните веднага скочиха с молив и бележник в ръка, за да им дам данните на мъртвеца. Щом вдигнах глава видях Витория, която скрита зад раменете им ми правеше отрицателни знаци с глава.

— Познавате ли го? — попита един чиновник.

— Можете ли да ни дадете име, дата и място на раждане?

— Има ли семейство? Къде?

Погледнах Буб и помислих: „Писано било, Буб, да не мога да говоря с теб“, след това сбърчих чело, почесах се по главата, изкривих лице в различни гримаси и накрая изфъфлих:

— Не, извинете ме. Припознал съм се. Мислех, че е…

Не, извинете, станала е грешка.

Витория ми помогна да се изправя, извини ме пред чиновниците, а след това, щом излязохме навън, плъзна ръка в моята.

— Плаче ли ти се?

— Никога не плача.

— Ела. Няма да ходим на литургията.

Тя ме бутна в колата си, потегли с висока скорост и ме отведе до една височина над морето, откъдето се виждаше част от острова. Тя забави и мина с колата между пиниите и кипарисите, а след това спря на сянка.

— Сега плачи, ако искаш — нареди ми тя, като изключи двигателя.

— Не мога да плача. Не плача никога.

— Тогава ме целуни.

Устните ми притиснаха нейните и тук, на седалката, сред щурците, докато в далечината камбаната биеше на умряло, за пръв път правихме любов.

Витория, макар и сицилианка, останала в Сицилия, беше, също като мен, същество, скъсало със своето минало, защото бягаше от неудобното си родословно дърво. Не само че прародителите й били видни фашисти, близки на диктатора Мусолини в зло, но никога в добро, но и родителите й също се бяха отличили като екстремисти: толкова леви, колкото предците им били с десни убеждения, членове на терористичните бригади през 70-те, по убеждение и за да отхвърлят срамното фашистко наследство, се бяха посветили на убийствени атентати, които Историята бе осъдила. Бащата бил застрелян с един куршум по време на наказателна акция, а майката починала малко след това в затвора от мозъчен кръвоизлив.