Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Уви, в мен поривът бе прекършен. Колкото и да си давах сметка, че италианците се отнасят добре с нас, аз се отнасях зле с тях, не им се отплащах със същото, станах мълчалив, загадъчен, недоверчив, готов да ухапя човека, който ми протяга ръка.

При един преглед на съвестта си, съвсем не се оказах горд съд себе си, укорявах се не само, че бях напуснал страната си, унищожил документите си и изгубил приятеля си, но и че не можех никого да търпя, моята цел продължаваше да бъде да намеря място в европейското общество, а отказвах онова, което ми предлагаха, предпочитах да се размекна, да затъна… Следващият етап май бе лудостта?

Единствено Витория, със странното внимание, което ми оказваше, държеше главата ми над водата и не ми позволяваше да потъна в депресия. Понякога успяваше; под топлината на усмивката й отново ставах бързият, щастливият, смелият Саад, който бе тръгнал на това пътуване, но щом само ме оставеше за няколко часа, тъжните мисли отново ме налягаха, злокобното настроение парализираше сърцето и действията ми и ми пречеше да продължа да живея.

След сексуалната случка под пиниите след смъртта на Буб, толкова ме бе срам от себе си, че я помолих да не го повтаряме. Никога повече.

— Не искам да злоупотребявам едновременно с гостоприемството и с тялото ти.

— Но…

— Моля те. Ще изгубя самоуважение.

Тя се възпротиви поривисто, защото много й бе харесал онзи момент, след това, щом й потвърдих, че дълбоко в себе си всъщност искам да го направим пак, тя пробва още няколко стъпки, които се престорих, че не разбирам. А когато станаха очевидни, я заплаших, че ще си ида от къщата й, ако това се повтори, и в крайна сметка тя прие моето желание за целомъдрие.

Миналото не е страна, която човек лесно оставя зад гърба си. Блуждаех. Губех опора. Макар да се възхищавам от италианския език, на който Витория ме учеше, използването на различни думи за назоваване на познати предмети ги правеше по-малко реални, по-малко законни, без вкус, без история, без спомени. Светът, обозначен с нов език, нямаше онова неоспоримо присъствие, както в майчиния ми език.

Щях по-рано да напусна Сицилия, ако един ден случайно не бях отворил и прелистил механично една изписана на ръка тетрадка, която принадлежеше на Витория. Беше нещо като личен дневник без дати, в който тя нахвърляше мисли. Прегледах го. Изненадата направо ме преряза: не разпознах живата, волева, динамична Витория, която всяка сутрин посвещаваше по час и половина на гимнастика с една приятелка от селото, открих по-мрачен човек, който говори за болнавото си тяло, за усилията, които й костват ежедневните задължения, за страха си от бъдещето, текст, осеян със странни пасажи, като този: „Смъртта ми е другар. Заспивам, мислейки за нея и си представям, че ако състоянието ми се влоши, винаги мога да си почина на нейното рамо и да се утеша от живота завинаги“, или пък този: „Колкото повече животът ми запада и едва пъпли, толкова повече благодаря на природата, че е създала смъртта. Когато се почувствам изпълнена с отвращение, гняв или страдание, остава ми смъртта.“

Вечерта помолих Витория да извини моята недискретност и й обясних какво бях прочел.

Истината ми бе поднесена незабавно: Витория бе болна от нелечима болест, неврологична дегенерация. Всъщност сутрешната гимнастика прикриваше ежедневната кинезитерапия, която забавяше напредването на недъга, но не го лекуваше. Витория не хранеше никаква илюзия: при скоростта, с която напредваше болестта й, надеждата й за живот бе ограничена, защото никога пациент в нейното положение не бе надживявал четирийсет години.

— Сега ще си отидеш, Одисей.

— Не.

— Напротив, ще ме изоставиш като другите. Всъщност изоставям е прекалено силна дума, дори не сме заедно.

Тогава я помолих да ни закара с колата до височината, под боровете, там, където бяхме правили любов след смъртта на Буб, и този път аз поех инициативата да я взема в обятията си и да я утеша.

От този ден нататък не само не си стегнах багажа, ами станах най-редовен любовник на Витория. Жалостта ме бе върнала в пътя на любовта. През следващите седмици живяхме страстно и крайно, между тъгата и екстаза, прескачайки от болката към удоволствието. В часовете, през които мързелувахме под чаршафите след любовния акт, тя много ми се доверяваше. Защо ли? Защото имаше нужда. И защото аз не казвах нищо.

Желанието ми към нея ме подтикваше да я прегръщам, да я милвам, да прониквам в нея, но не и да споделям. Сърцето ми бе покрито с оловна плоча и не си представях какво мога да й разкажа. Затова се държах като коректен, но ням любовник.