Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Нападаха ни от всички страни.

— Страх ме е, Саад, много ме е страх — извика Буб в ухото ми.

Смъртта щеше да се качи на абордаж, това бе очевидно. След като ни се бе ухилило ехидно и ни бе показало олигавените си от пяната зъби, морето сега ни изпращаше от дън мрака своята войска от безбройни воини, груби, свирепи вълни, които, вместо да ни носят се опитваха да ни унищожат и които, по-твърди от саби, се блъскаха в бордовете, въртяха ни, подмятаха и разтърсваха нашето корито като тапа.

— Ще се наложи да се приближим до Сицилия — отговорих почти без дъх, за да успокоя Буб.

Запалих фенерчето и затърсих в тъмнината. Напразно. Бреговете, които се виждаха преди бурята, сега бяха изчезнали.

Внезапно, сякаш се бе освободил с едно врътване на задницата, корабът се повдигна, след това почти летейки, пропадна в ямата на една вълна, и сякаш намерил своя път, подскочи напред. Надеждата ми се възвърна.

Задницата пикира. Предната част пикира. Един воден шамар ни размаза на палубата и залепи на пода всички стотина нелегални, които бяхме поверили живота си на тази крехка лодка. Жални стенания се издигнаха дори сред грохота. Докато се вкопчвахме, в каквото можем, въжета, перила, инструменти за навигация, крака и ръце, студени порои бушуваха с тътен по пода, яростни, възторжени, готови да отнесат извън кораба онези, които не успееха да им устоят.

Вкопчен в някакво стъпало, стисках Буб с една ръка и държах и двама ни приковани към пода. Зад нас висока вълна бе отнесла няколко пътници.

Изплюх вода с вкус на кръв и сол.

Корабът проскърца. Човек би казал, че черупката му се втвърдява срещу вълните.

Настървеният вятър не отпускаше хватката си, опитваше се да ни катурне на левия борд, след това опитваше надясно, жив, пъргав, и импровизираше, като заобикаляше кораба, за да го изненада и блъсне.

Отекна пращене — мачтата поддаде. Стовари се върху палубата.

Няколко жертви изпищяха от болка, ранени и зашеметени, други пък бяха изхвърлени и се удавиха. За да попречат на оцелелите да се разнежат, няколко парчета море се пръснаха между нас. Удар в кормилото. Тласък по кила.

Когато последното водно острие се оттече, то бе прочистило борда, бяхме останали двайсетина. Сега корабът се кандилкаше като коркова тапа. Отзад капитанът вече не контролираше начина, по който приемахме вълните, защото бе засмукан от талазите. Какви бяха последствията ли? Бяхме се втурнали към бездната и смъртта изглеждаше безпощадна.

Клатехме се. Пропадахме. Редуваха се гребени и дълбочини.

Изведнъж, внезапно проясняване. Облаците се отдръпнаха и пропуснаха лунната светлина.

На хоризонта, като очите на заробен в пясъка рак, се въртяха два фара и ни наблюдаваха.

— Брегът! Край Сицилия сме! — извиках аз.

Уви, никой вече не искаше да ме чуе. Грохнали, оцелелите съсредоточаваха останалите си силици в стабилната точка, за която се бяха вкопчили, за да не бъдат изхвърлени сред водите в случай на нов пристъп. Дори Буб не вдигна глава, когато му съобщих добрата новина.

Настоях:

— Виждам земята, Буб, не сме далеч.

— Ще измрем! Не искам да умирам… — проплака той.

Отчаянието му сякаш ми впръсна нови сили. Напук на предпазливостта, отидох отзад и хванах кормилото, което объркано помръдваше само наляво-надясно.

Здраво го стиснах и го насочих към сушата сред пълното безразличие на спътниците си. Ако и капитанът да не ни бе послужил за нищо по време на бурята, щеше да ми липсва за акостирането. Какво да правя? Как да го направя? Няма значение. Трябва да упорствам. Да държа посоката.

Гърбици. Корабът се тресеше силно като препълнена щайга. Моторът се задави — дали щеше да спре? Не. Тръгна. Замърка с всички сили.

Морето все още си показваше зъбите, но вятърът ни тласкаше към скалите, които пазеха брега. Щеше да се наложи да маневрирам.

Корабът изпитваше болка във всяка своя сглобка.

Изведнъж — непоносимо яростен трясък. Бяхме се ударили в някаква маса. Веднага бях изхвърлен на края на палубата, зад мен морето отваряше дупки в кораба, под мен подът се изплъзна.

Щом стигнах до водата, открих, че е студена и твърда като скала. Изхвърлен след мен, Буб пищеше със задушен и пронизителен глас, трепереше и стискаше врата ми.

Заплувах.

Напредвах бавно, трудно, а Буб натежаваше с всеки миг.

Продължих до момента, в който ръцете на Буб се откопчиха от раменете ми. Стреснах се и се обърнах навреме, за да видя как той се отдалечава и върти огромни, изплашени очи, но твърде късно, за да го хвана.