Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Остави ме да изляза — казах заплашително.

Той се наду между изхода и мен, огромен и непреодолим.

— Никой, няма да минеш!

— Остави ме да изляза, или ще направя нещо, което не искам да правя.

— Да ме удариш ли? Помисли си, дребос. Ако те духна, ще се разплескаш по стените. Даваш ли си сметка, Никой? Осъзнаваш ли, че срещу мен си безтегловен?

Засилих му един удар в онова, което смятах за интимните му части, но сред цялата тази мазна маса, ръката ми попадна на твърда, пластична, изопната плът, която прие удара, без да реагира.

— Никой, спри веднага или ще ти върна удара!

— Остави ме да изляза. За последен път.

Той избухна в смях. В този миг, изтощен, напипах компаса в джоба си, отворих го и забих стрелката в живото око.

Великанът изпищя.

Натисках с всичка сила.

Той пищеше.

Рукна кръв, силно като вика му.

Натиснах и оставих стрелката да се държи сама в изтърбушеното око.

Зашеметен от болка, великанът рухна на земята. Отворих вратата и затичах.

Имах чувството, че продължението се разви за няколко секунди…

Срещнах много малко трудности и изскочих от крепостта. Каменен път, обграден от цъфнали храсти, водеше към пристанището, тръгнах по него, без да срещна жива душа. На кея като по чудо ме чакаше кораб. Решително скочих в него и капитанът даде знак за тръгване.

Тогава върху зидовете се показа окървавеният великан, който крещеше. Той вдигна на крак войниците и охраната и обърна топовете на Ла валета към моя кораб.

Чу се експлозия.

Видях как гюллето лети към мен и за секунда успях да се убедя, че мога да го спра като топка. Протегнах ръце, а след това…

Ударът ме изтръгна от съня.

Около мен килията тънеше в покоя на малтийската нощ. Афганецът хъркаше на леглото си, а Буб, както обикновено, спеше и подсвиркваше през нос.

Бях сънувал кошмар.

Приближих до прозореца и загледах невъзмутимата луна.

Тате се появи до мен и ме погледна кротко, изчаквайки да споделя с него. — Тате, мислиш ли, че сънищата имат смисъл?

— Разбира се, синко. Сънищата не ни казват какво ще се случи, а какво се случва. Те не ни показват бъдещето, а настоящето с точност, каквато никоя мисъл не притежава. Сънищата те предупреждават за онова, което си, особено след ден, който те е мачкал, млял, разкъсвал на парчета, принудил да спазваш правила или задължения. Животът наяве ни погребва, защото ни разпилява и ни социализира, единствен сънят събужда това, което наистина сме.

— Ти си прекрасен, имаш теория за всичко.

— Това е свойство на интелектуалците. Ако невинаги казват истината, поне винаги разполагат с измислица. Значи, сине, си сънувал?

— Да.

— Каква е поуката от този сън?

Разтърках си главата, докато мислех за насилието, което умът ми бе измислил.

— Не знам.

— Внимание, сине, започваш да предъвкваш! „Не знам“. Започваш да ме безпокоиш! „Не знам“. Не вярвай на лъжите, които хората повтарят, накрая стават истина. Ако човек много се прави на глупак, накрая става такъв.

Той обърна глава и отиде до паяжината.

— Забелязал ли си, че моят приятел е мъртъв?

— Паякът ли?

— Да. Мъртъв.

Тъй като силната лунна светлина изпращаше сива, ясна, почти хирургическа светлина в килията, го потърсих с поглед в паяжината, после по стената, след това по пода. Напразно.

— Не, тате, той се е преместил.

— Умря днес следобед. Дори мога да ти кажа къде е трупът.

Той посочи на перваза на прозореца една лъкатушна форма, която приличаше на закривен кинжал в кожена кания с бронзов цвят. Животно, предизвикващо безпокойство, с жълти тесни очи под оловната светлина, падаща от небето, гледаше втренчено центъра за задържане, паралелепипедните му сгради, двора, бодливата тел, зидовете, караулките, охранявания портал.

— Това е гробът на твоя паяк.

— Гущерът ли?

— Да. В крайна сметка ти беше прав, той сгреши: не беше добра идея да стои тук.

Едва бях имал време да се изненадам на това изявление, и тате изчезна.

Веднага събудих Буб, като го разтърсих за ръката, след това бързо, трескаво и решително му прошепнах възможно най-близко до ухото, за да не чуе афганецът:

— Буб, сбъркал съм. По моя метод доникъде няма да я докараме.

— Съгласен съм с това.

— Смяна на тактиката, Буб! Трябва да избягаме…

Нощта виеше.

Вятърът разкъсваше въздуха като човешка жалба, свиреше и боботеше над потъналия в мрак океан, а вълните биеха по корпуса.

Корабът се изправяше с вопъл, мяташе се, опитваше се да остане господар на посоката си, но сговорът на стихиите не му даваше.