Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Щом напуснеше обятията на ефимерната си плячка, се връщаше при мен с кръвясали очи и димяща глава.

— Знаеш ли какво? Ще им го начукаме на европейците, ще им направим деца, ние, негрите, арабите, азиатците, защото чукаме повече от тях, защото обичаме и произвеждаме повече хлапета. И един ден вече няма да има кой знае колко европейци!

— Ще има, но ще бъдем аз и ти. Или по-скоро твоите копелета, защото май си решил да населиш планетата наново.

— Мои синове и дъщери навсякъде ли? Ще бъде по-добре, и още как!

— Като те слушам да говориш толкова глупости, не съм съвсем сигурен.

Докато ми излагаше теориите, които градеше относно обсебилите го европейци, Леополд малко по малко ми разкриваше плана си за бягство. За да напуснем Сицилия, трябваше да се качим на ферибота, но за да не плащаме и да не се налага да показваме документи, каквито нямахме, трябваше да открием кола на туристи, в която да се скрием. За тази цел по цял ден анализирахме потоците пътници, като се чудехме коя ли категория можеше да ни позволи да осъществим плана си.

— Най-добре би било да си хванем швейцарчета.

— Моля?

— Швейцарчета. Русо, богато, облечено в бял лен семейство, което се придвижва с голяма като камион кола, идеалното семейство, в което родителите винаги се усмихват, а децата са винаги чисти, от онези щастливци, при които кърмачето вече си има мобилен телефон, а зародишът — платинена кредитна карта. Тия полицията не ги закача. Тия са толкова встрани от нещата, че не могат и да си представят някой кален номер. Намери ни швейцарчета! Но, внимание: швейцарчета, но не швейцарски! Защото представи си, че останем затворени в багажника им и на континента, в Швейцария никой няма да ни приеме. Те си затварят границите с езера, планини, митници, кучета, полицаи, всичко! Забележи, и другите европейски страни не са по-хрисими, ако човек ги погъделичка по границите.

— Разумно е човек да си наблюдава територията, когато я има — рекох.

— През последните векове европейците са ходили почти навсякъде, дълбали са почти навсякъде, строили са почти навсякъде, възпроизвеждали са се почти навсякъде, колониализирали са почти навсякъде, а сега се правят на ощипани, когато някой идва при тях, така ли? Не вярвам на ушите си! Тяхната територия европейците най-безсрамно идваха да си я разширяват при нас, нали така? Точно те започнаха да местят границите. Сега е наш ред и ще им се наложи да свикнат, защото всички ще дойдем при тях, африканци, араби, латиноси, азиатци. Аз, за разлика от тях, не преминавам границата с оръжие, войници и благородната мисия да сменя езика им, законите или религията. Не, аз не нападам, не искам нищо да променям, искам само да си открия местенце, където да се сгуша. Я виж, това не са ли швейцарчета?

И той ми показа едно елегантно семейство, което тъкмо бе спряло две огромни каравани на паркинга за ферибота.

— Тук би трябвало да има място за теб.

— Идваш ли? Май ще има за двама.

— Не, оттук не мърдам.

— Какво? Не искаш ли вече да си философ в Париж?

— Искам, искам. Но не веднага. Засега съм философ в Палермо. Помагам на хора като теб. Чувствам се по-полезен тук.

— Но…

— Слушай, приятелю, в целия човешки род има само два типа хора: тези, които се сърдят на себе си и онези, които се сърдят на другите. Ти принадлежиш към първите, действаш и се сърдиш само на себе си, ако се провалиш. За беда, аз увеличавам стадото на другите, озлобените хора, тези, които критикуват цялата земя. Говоря много, но действам малко.

— Тогава млъкни, вземи си торбичката и идвай с мен.

— Разкарай се! Скачай в трошката на швейцарчетата. Не се бави, иначе ти е спукана работата.

Отгатвах, че е прав: ако изчаках още малко, екипажът на ферибота щеше да натовари двата автомобила.

— Леополд, защо ми помогна?

— Защото си ми приятел. И защото ме храни и пои няколко дни.

— Леополд, мисля си, че ти няма да заминеш.

— А, разбрал си го, значи! Знаеш ли, че наистина си ми приятел?

След един поглед към Леополд, фалшивите му часовници, ярките накити и парцалките с емблеми на света, който той обожаваше, ненавиждаше и в който вероятно никога нямаше да иде, скочих към по-близката кола, плъзнах се отзад, между предната облегалка и седалката за децата и натрупах върху себе си няколко леки сака, които да ме крият. Зачаках.

Един служител се качи в колата, насочи я към мостика и я намести на паркинга, който заемаше металния търбух на кораба.

Останах няколко часа, без да помръдна, а след това, сред кипнала пяна и раздираща свирка, подът се размърда.