Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Вратите се затръшнаха и ни хванаха в плена на пълна тъмнина.

Колата потегли. Още няколко метра чувахме умолителните викове на двамата, оставени за назидание. След това нищо.

Шофьорът садист хвана по един изровен път, като за бойно кръщение на пътниците. За моя изненада, въпреки друсането не бе трудно да стоя изправен в движещата се камионетка, до такава степен блъсканицата ни бе прилепила един до друг, трудното бе да дишаме; макар и висок, бях сплескал нос в рамото на един нигерийски гигант.

Никой не протестираше. Тъй като се отнасяха с нас като с животни, смятахме за въпрос на чест да се държим като хора, без да се оплакваме, и правехме, каквото можем да не се смажем едни други. Накратко, никога не бях наблюдавал толкова достойнство, колкото в тази унизителна ситуация.

Бяха ни предупредили, че маршрутът е дълъг, но скоро осъзнах, че ще бъде нетърпимо дълъг. Откакто бях установил, че мафиотите спазват само част от обещанията си, се запитах кога ли ще имаме право на почивка.

— Мислиш ли, че ще спираме? — попитах моя съсед.

— Разбира се.

— Така ли? И шофьорът ще свали и пак ще вдигне стената от кутии, за да се поразтъпчем? Не бях усетил у него тази човеколюбива наклонност.

Поразен от тази мисъл, съседът ми не отговори.

За щастие бяхме си говорили на арабски, и то почти беззвучно, съмненията ни не заразиха и останалите, които вероятно предъвкваха същия страх. Откъде да знам? Всички си мълчахме.

Странно пътуване… Спомням си за тези перипетии като за поредица от неудобства, които ме измъчваха едно след друго. Първо жегата. После гладът. След това желанието да пикая, на което дълго се съпротивлявах, но дойде момент, в който, след като бях търпял присвиването в стомаха, сухото гърло, втвърдения, солен, огромен език, усетих такова възпаление на пикочния мехур, че дори когато го изпразних в бутилката за вода, той още ме смъдеше, очаквах да се размирише, защото бях изгубил капачката, но тъй като всеки от нас се бе облекчил през тези часове, вече бях обръгнал и не усещах миризмите.

Последните часове от пътуването ни бяха объркали. Вече не знаехме ден ли е или нощ и от колко часа пътуваме. Не можех да спя прав и си рецитирах моя Коран, а онези, които заспиваха, веднага получаваха удар от телата, върху които се свличаха по завоите или при наклон.

Камионетката отново намали. Чух да се говори на италиански и съкрушен реших, че все още не сме напуснали полуострова.

Шофьорът изключи двигателя.

Неколцина потръпнаха от надежда.

Шофьорът започна разговор с митничарите. Те поискаха да им покаже товара на камионетката.

Шофьорът открехна вратите.

— Нали виждате, само бисквити.

Той затвори вратата, но тогава се чу глас:

— Чакай, дай да погледна.

Шофьорът отвори по-широко вратите с уморена въздишка.

Лъхна ни свеж нощен въздух. Никой не шукна.

— Мамка му, бисквитите ти адски миришат.

Митничарят извика от все сърце.

— Във всеки случай не искам да ги продавам на теб — отговори шофьорът. — Но пък се канех да ти подаря.

— А не, много вонят. Какво друго има в камиона?

— Ами сигурно има някаква мърша на дъното, наложи се да товаря бързо, та не съм погледнал. Да, възможно е да има някой умрял плъх.

— Един умрял плъх ли? Гнездо умрели плъхове, искаш да кажеш. Извади кутиите да погледна.

— Слушай, закъснявам. Шефът ще ме убие, ако не ги доставя навреме.

— Махни кутиите.

— Не.

— Отказваш, така ли?

— Да, ще си изгубя работата.

Докато се завързваше схватката между митничаря и шофьора, ние бяхме притаили дъх. Кой ли щеше да спечели?

Внезапно митничарят каза:

— Не, прекалено много смърди, не е възможно.

С енергичен жест се опита да премести няколко кутии, цялата стена веднага се срути и фенерчето му ни ослепи.

— Майко мила, какво е това?

Шофьорът не отговори, защото вече търчеше с все сила.

Митничарят разбра и подаде тревога. Колегите му дотичаха до задницата на камиона.

Мълчаливи и объркани, те ни осветяваха с фенерчетата. Лицата ни ги плашеха, самият аз бях стреснат от ужасните лица на съседите ми, зашеметени, брадясали, изтощени, прежаднели, прегладнели.

— Нелегални емигранти — сложи диагноза митничарят.

От другия край на паркинга някой извика, че шофьорът е успял да избяга.

— Няма значение, имаме по-важното.

Какъв ли смисъл имаха тези думи? Дали предпочитаха да хванат нас, нелегалните пътници, вместо член на организираната банда, която нарушаваше законите и рекетираше незаконните бежанци? И по-добре ли беше да се задържат нещастниците, отколкото мошениците, които богатееха от чуждото нещастие?