Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

След това се започна концерт от чуденки. Чудеха се, че сме се опикали, че някои бяха срали в панталоните си, да помисли човек, че сега откриваха човешките жизнени нужди, да помисли човек, че те самите са им неподвластни, да помисли също, че нашите миризми са по-отблъскващи от техните. Под техните погледи имах чувството, че аз съм изобретил лайното, не че го имам, а че съм го сътворил, че съм отговорен, дори по-зле, че съм виновен за него!

Докато ни водеха към участъка, ни преведоха през душовете, което ни позволи да възвърнем приличния си вид. Като видях радостта им при нашето връщане, добих усещането, че ако аз съм измислил лайното, те пък току-що бяха измислили чистотата. Тази митническа барака определено бе място за среща на изобретатели!

— Сине, не ги кори, те са добри момчета и си гледат работата.

Тате ме чакаше в коридора, откъдето си вземахме вързопите.

— Видя ли поведението им, тате? Очакваха в камиона да видят плъхове — и видяха плъхове. Не изглеждат убедени, че сме хора.

— Страх ги е.

— Човек, който вече не притежава нищо, е страшен, така ли? Не, тате, те не се умиляват, не изпитват симпатия, не се поставят на моето място, гледат на мен като на по-низше същество. В техните очи принадлежа към друга раса. Аз съм незаконен емигрант, някой, който не трябва да е тук, човек, който няма разрешение да бъде тук. Всъщност, прави са, щом имам по-малко права от другите, наистина съм се превърнал в получовек, нали?

— Не се пали, Саад. Държат се по-добре, откакто дойдохте тук.

— Прав си. Те са мили. Мили като с животни.

— Хайде, стига!

— Тате, кои са варварите? Онези, които смятаме за по-низши от нас ли? Или онези, които се смятат за по-висши?

На другата сутрин в спалнята, където бяхме настанени, един надзирател остави, вероятно за нас, някаква италианска преса. След като прочетох заглавията, а после и статиите, в мен се отприщи палещ, спазматичен, задушаващ гняв.

Митничарите, а в унисон с тях и журналистите, се радваха, че са хванали нашия камион, и се хвалеха, че са спасили от принизяващо човека пътуване трийсетина мъже, натъпкани на по-малко от шест квадратни метра, седмина, от които непълнолетни под шестнайсет години. Съжаляваха, че са изпуснали трафиканта, но не съжаляваха по наш адрес, защото нашата съдба била уредена: като улични кучета ни готвеха за приюти — нещо като наказателен обор, някои от нас щели да бъдат върнати на техния господар — страната им, — ако успееха да ги идентифицират. Никой не разбираше, че за нас няма по-страшна катастрофа от това да се върнем в страната си, никой не разбираше, че ни лишават от спестяванията ни и тези на нашите семейства, не можеха да си представят, че пренасяме със себе си и надеждите на своите близки, не, те имаха чувството, че са изпълнили дълга си, а не че са провалили трийсет живота, трийсет семейства или двеста-триста души, които разчитаха на нас.

Ура! Палачите отваряха шампанско в шефския кабинет! Вчерашните герои се поздравяваха, че са работили добре!

Чувствах се по-унизително от всякога.

Няколко часа по-късно, когато дойдоха да ме разпитат, гневът ми още не бе минал.

Щом влязох в кабинета, веднага се провикнах на английски, дори без да погледна кой е моят събеседник:

— Искам да подам жалба!

— Моля?

— Подавам жалба срещу митничарите, които прекъснаха пътуването ми. Снощи ме лишиха от шофьор, откраднаха ми парите, унищожиха няколкомесечния ми труд и прахосаха тригодишните ми усилия да стигна дотук.

Мъжът в униформата ме погледна стъписан. Тревожни очи, розова и свита като цветна пъпка уста, бежов тен, той изглеждаше толкова млад, колкото позволяваше неговата длъжност. Пристегнат във военна куртка, с кожен колан, който подчертаваше тесните му хълбоци, той приличаше повече на юноша, предрешен като военен, отколкото на блестящ чиновник, какъвто вероятно беше. Изразяваше се със сериозен, овладян, богат и оцветен глас, който контрастираше с младежки източеното му тяло.

— Така ли? Доволен ли сте, че бяхте транспортирани по такъв унизителен начин, по-зле и от животни?

Говореше зъзкащия и пълен с ударения английски на италианците, английски на светски танцьор, английски, сякаш пристегнат с корсет, галещ задника и въртящ се при всяко изречение. Без да губя концентрация, продължих атаката:

— Не са ме напъхали насила в тази камионетка, аз я приех! Обаче ако този арест продължи дълго и пътуването ми бъде прекратено, ще се превърна в жертва!

Той избухна в смях.