Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Седнах между някакви храсти на една могилка над паркинга и си заразтривах краката, за да мисля по-добре.

— Спомняш ли си, синко, епизода с Одисей и овцете?

— Добър вечер, тате. Радвам се, че те виждам, но времето не е за литература.

— Литературата е по-полезна, отколкото си представяш. Как щях да прелъстя майка ти, ако не й бях рецитирал любовни стихове? Ако не бях научил от книгите как да изразявам чувствата си? И ако нямах винаги по хиляда истории, които да й нашепвам?

— Не ми дреме! Заслугите на литературата за живота на двойката е екзотичен сюжет, който днес не ми служи за нищо.

— Синко, никога не разбираш баща си. Носех ти решение със споменаването на притчата за Одисей и овцете.

— Какво е това?

— Не, твърде късно е. Ти ме убеди, че преча.

— Тате, стига си се цупил! Разкажи си историята.

— Хитрият Одисей не знаел как да излезе от пещерата, където бил затворен със своите спътници. Защото ослепеният циклоп опипвал животните от своето стадо, докато преминавали прага на пещерата, за да бъде сигурен, че никой от затворниците му не ги язди. Тъй че на Одисей му хрумнало да върже заедно няколко овце и да пъхне всеки грък под коремите им. Циклопът, който опипвал гърбовете на овцете, по този начин пропуснал екипажа на Одисей.

Под нас, ясно различим заради треперливото проблейване, което разцепваше сутрешната мъгла, полупокрит камион возеше стадо овце, подпряно от няколко бали слама. Шофьорът тъкмо бе оставил камиона си, за да иде в тоалетната.

— Благодаря, тате, разбрах!

— Най-сетне! — въздъхна той, докато изчезваше в облаците.

Бързо се спуснах към камиона, без колебание се пъхнах под шасито, след това се покатерих между гумите. Щом стигнах до средата, се вдигнах между осите и запънах крака, а после използвах колана си, за да държа гърдите си прилепени към возилото, точно над земята и да не разчитам единствено на силата на ръцете си.

Когато шофьорът се върна, се покатери между животните.

— Е, агънца? Как сме?

Чувах го как нещо ровичка над мен.

Той изпъшка дълбоко и слезе. Чаках с тревога момента, в който ще клекне и ще ме изненада, но след като изпуши една цигара, той стъпка фаса, качи се в кабината и подкара.

На ум благодарях на баща ми, че ми бе подсказал хитрината на Одисей, защото без неговия разказ щях да се задоволя да се напъхам при животните.

Сега оставаше да се надявам, че ще тръгне по пътя към Франция, а не към Южна Италия. Тъй като паркингът обслужваше двете посоки, не можех да бъда сигурен предварително, а откъдето бях, залепен за ламарината, за да не си остържа гърба по земята, не можех да видя никаква табела.

Движихме се кратко, той намали и го чух да си говори с митничарите, но не схващах думите заради шума на мотора.

— Какво? Искате да погледнем какво карате отзад, така ли?

— Нали това ви е работата?

— Да, но ние, митничарите, си избираме коя кола да спрем.

— Претърсете, защото от миналата година насам нямам доверие.

— Какво? Какво е станало?

— Колегите ви не ви ли разказаха? Трима негри се бяха наврели между животните, които превозвам. Такава глупост! Решиха, че съм съучастник! Задържане, разпити, заплахи, цялата дандания! Нахлуха вкъщи, разпитваха семейството ми, претръскаха банковата ми сметка и се увериха, че съм един беден, честен глупак! А, не, без малко да изпадна в депресия, благодаря! Тъй че сега сам ще претърся, а след това настоявам и вие да го направите.

Двама митничари се покатериха по страниците и се гмурнаха сред животните, които заблеяха срещу това вмешателство. Преровиха набързо.

— Добре! Няма проблеми.

— Благодаря, момчета. Доскоро.

И камионът тръгна.

Едва се осмелявах да мисля, че сме прекосили границата.

Камионът вдигна скорост и бе още по-впечатляващо, защото на няколко сантиметра под мен гледах как земята бяга. Всеки миг се боях да не би камионът да мине върху камък, труп на животно или нещо, паднало от товара на друг камион, и то да ми разкъса гърба.

Тунелите се нижеха миризливи и задушни, и не стига гърчовете на мускулите, ами не можех и да дишам.

Колко ли щеше да продължи това неудобство? Усещах, че няма да издържа още дълго… Още повече, че сега шофьорът бе избрал маршрут, вероятно магистрала, който избягваше спиранията и светофарите.

Какво да правя?

Внезапно той спря, мина през един пункт за плащане и тръгна по по-лъкатушни пътища, прекъсвани от светофари. Започнах да си възвръщам надеждата. Спускаше се здрач. Дано един от светофарите на някой кръстопът да задържи достатъчно дълго…