Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Накратко, мечтаеш си да бъдеш човек без родина?

— Не, не мечтая да бъда човек без родина, мечтая светът да бъде моя родина. Мечтая си онова „ние“, което ще произнеса някой ден, да бъде общността на умните хора, които търсят мир.

— Световно правителство?

— Шт, идва Макс!

Щом се върна, Макс подкара колата през една гора.

Трябваше да се преборя с инстинктивния страх. Страшни, заради мастиления мрак, дърветата се издигаха толкова високо, че се чувствах малък като дете в приказка. Фаровете за миг осветяваха ями и храсти, откъдето изскачаха животни с изплашени очи. Навън чувах бухане и пронизителни жалостиви викове.

Той спря и гумите изскърцаха по камъчетата.

Натисна клаксона.

След няколко секунди пред нас се появи една къща. Сянката на собственика, който тъкмо запали външните фенери, се изряза в рамката на вратата.

— Здрасти, Шьолшер, Макс е! — извика моят спътник.

Домакинът разтвори ръце и двамата приятели се прегърнаха.

Макс ме представи на доктор Шьолшер.

— Това е Саад Саад, който идва от Ирак и когото ти поверявам.

— Добър ден, Саад Саад. Разбира се, позволявате ли ми да ви казвам Саад?

Двамата мъже избухнаха в смях, а аз не. Студено ми беше.

Макс ме погледна със съчувствие.

— По време на пътуването Саад толкова използва очите си, че сега трябва да ги затвори. Умира за сън.

Той беше прав, бях изтощен. Макс ме отведе в стаята ми, докато доктор Шьолшер слагаше върху един поднос нещо да се подкрепя.

— Спокойно може да се храните в леглото — рече той, щом ми я донесе. — Приятна почивка.

Оставиха ме сам на етажа и завдигаха наздравици в кухнята, и макар гласовете им да се издигаха до мен, говореха толкова бързо, че не разбирах нищо, пък и едва-що бях изчегъртал последната трошичка от чинията си, лапнах пръст и заспах.

Чак на другия ден се запознах с доктор Шьолшер. Макс отново бе поел на път, без да ме буди.

Помолих лекаря да ми прости глупавото поведение от предната вечер. Той сви рамене и попита:

— По-добре чай, отколкото кафе?

— Да, благодаря.

Зарадвах се, че моят домакин не принуждаваше ориенталеца в мое лице да поглъща горчивата напитка, по която европейците са луди, бях принуден да я пия по време на италианското ми приключение, но не успях да я харесам, и всеки път единствено учтивостта ме спираше да я изплюя.

— Слагате много захар, нали?

— Изненадан съм, като гледам колко малко захар слагат европейците в напитките си.

— За щастие! Консумират достатъчно захар в алкохола и виното. Всъщност, как сте? Този въпрос го задава лекарят.

— Никога не си го задавам.

Той се усмихна, замислен.

— Да поизлезем, искате ли.

Шьолшер ми даде палто, шал и ботуши и прекрачихме вратата.

Околността съвсем не приличаше на онова, което бях видял — или по-скоро не бях видял — предната вечер. Около къщата, около ниския зид, която я отделяше, докъдето поглед стига, се простираше поле с гробове. Навлязохме в най-близката полянка с бели кръстове. Цялото гробище изглеждаше кокетно, симетрично, подредено и излъчваше силна хармония. Да, тук повече дори, отколкото в предвидения за това израз, мъртвите почиваха в мир, усещах го ясно. Порядъкът и точната подредба утвърждаваха равенството в смъртта. Никой не струваше повече от другите в това военно гробище, ничия глава не стърчеше над другите, нямаше най-силен, нямаше най-богат, нямаше най-висок по чин.

— През Първата световна война, между 1914 и 1918 година, в тази област са паднали двайсет и шест милиона шрапнела. Или по шест шрапнела на квадратен метър. Този потоп от огън и желязо е донесъл седемстотин хиляди жертви. И не броя разрушените, но възстановени след това села, нито невзривените муниции, които още замърсяват земята. Повечето погребани тук мъже са млади, живи, пълни със сили и днес не мога да не мисля, че тук тревата затова е толкова зелена, защото черпи сила от здравите тела, които почиват долу.

Гледах армията от кръстове, добре подредени, изправени, чистички, сякаш униформени, и си помислих, че войниците, дори и мъртви, са застанали мирно за вечността.

Шьолшер продължи с дълбок глас:

— Живея в село с един обитател, но не се чувствам сам, защото те са тук, около мен, същества, които са били пъргави, шумни, смели здравеняци. Послушайте, Саад, послушайте тази тишина и ще почерпите от нея нови сили.

— Защо Макс ви описа като „кметът на мъртвите“?

— Защото съм това. Тук, в кантона Шарнисюр-Мьоз преди войната е имало около три хиляди обитатели, повечето селяни, които живеели в девет села. Принудени да се преместят поради началото на битката, те никога не се върнали тук. През 1919 година един закон дал на деветте загинали за Франция села общинска комисия и председател, чиито правомощия наподобяват тези на кмета. Тогава се построява параклис и паметник на загиналите, където са изписани имената на децата, паднали за родината. Посветил съм се на тези мъртви.