Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Цяла Франция ли е такава? — попитах.

— Какво означава такава?

— Луксозна като имението на някой тиранин?

Макс се обърна към мен и ме изгледа сериозно.

— Това е имението на един народ.

Бързо кимнах с глава, защото ми се искаше повече да си гледа пътя, отколкото мен. Щом отново се превърна във внимателен шофьор, пак попитах.

— Един толкова щастлив народ сигурно никога не се оплаква, нали?

Макс избухна в смях.

— Оплаква се през цялото време.

Разтърсих глава и отказах да повярвам.

Източени, извънредно бързи влакове понякога пробиваха полето. Самолети преплитаха пухкавите си следи в небесния безкрай. Огромни камиони се движеха един след друг мирни и сякаш съпричастни.

— Всеки ден ли е така?

— Как така?

— Толкова хора по пътищата?

— Днес е спокойно.

Заподозрях, че Макс ми се подиграва.

Падна нощ и продължението на пътуването се оказа още по-вълшебно. Макс бе слязъл от магистралата и пресичахме село след село, всичките кокетни, излъскани, с табелки с имената и кръгови движения, целите в цветя, като поздрав. Искаше ми се да спра във всяко от тях, да спра жеста на търговците, които спускаха металните рулетки пред искрящите витрини, да скоча в къщите, светнали отвътре в златиста светлина, да премина през пердетата, за да се превърна в детето на това семейство, в брата на другото, да седна на края на тази отрупана маса, да бъда на мястото на онзи мъж, който затваря капаците на прозорците, за да се върне при своите книги, да ида при онази замислена жена в пурпурното кресло до букета цветя.

Макс спря в три села, за да остави на членове на тяхната асоциация поверителни документи. Всеки път ме оставяше на централния площад и изчезваше.

В третото селце, докато си плакнех ръцете в един фонтан от светъл порест камък, тате се плъзна до мен и подсвирна от възхищение:

— Свобода, равенство, братство. Видя ли, синко?

— М-м? За какво говориш?

— Свобода, равенство, братство.

— Това песен ли е?

— Не, от сутринта чета това навсякъде, по фасади, фронтони, паметници и статуи. Да, това е само лозунг, съгласен съм, но хората, които са го формулирали, не може да са лоши.

— Прекаляват. Като онзи, дето в сука викал, че продава най-хубавите и най-евтини платове — твърдял го е само защото е било лъжа.

— Конституцията на една република няма нищо общо с обичаите в сука, синко, бъркаш нещо!

— Не размахваха ли французите този девиз още по времето, когато завоюваха света, за да създадат колониалната си империя?

— В Алжир, Мароко, Сенегал и Азия ли? Вероятно си прав.

— Тогава „свобода, равенство, братство“ вероятно означава „ние сме свободни да ви завладеем, ще бъдем равни, макар че някои ще бъдат по-равни, вие ще бъдете наши братя, когато се наложи да идем заедно в кланицата на войните.“

— О, намирам, че си твърде мрачен.

— Лъжата е в третата дума — „братство“. За да се създаде братство, трябва да бъде решено кой е част от братството и кой не е. Когато се съставя общност от солидарни хора, които ще си помагат взаимно каквото и да става, трябва да се посочат и онези, които ще бъдат държани настрана и няма да принадлежат към него. Накратко, трябва да се очертаят границите. Като кажеш „братство“, противоречиш на „равенство“, двата термина се анулират! Все се връщаме към това, към границата. Няма човешка общност без очертана граница.

Тате въздъхна отчаян и заключи:

— Човек не е трябвало да започва уседнал живот, трябвало е да си остане номад, така нямаше да има граници.

— Не, тате, между номадските народи има също толкова войни, колкото и между уседналите.

— Тогава откъде идват войните?

— Източникът на войните е онова „ние“ на една общност срещу друга, онова „ние“, което изразява самоличност и оправдава нападането на чужди самоличности.

— Ти никога ли не произнасяш „ние“?

— Напротив, но не искам да съм „ние“ с кого да е. Ти, тате, когато възкликваш „ние“, мислиш за иракския народ, когато аз шепна „ние“, мисля за семейството си. Имам чувството, че дължа много на семейството си, не на Ирак. Признавам своите дългове, но се опитвам да не бъркам тези, на които ги дължа. Какво ми дава моята страна? Трагично минало, хаотично настояще и съмнително бъдеще. Благодаря. Разбрах, нищо не чакам от нея и нищо не й дължа. За сметка на това дължа на своите.

— Значи вече не си иракчанин?

— Опитвам се да не бъда.

— Разбирането ти за корените е доста тясно!

— Твоето бе така широко, че заради него си мъртъв.