Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Щом се появи възможност, развързах колана и се отделих от шасито.

Той тръгна точно когато бях свършил и аз паднах на гърба си — нямах време да се претърколя.

Камионът мина над мен и ми разкри звездното небе.

Усмихнах се.

Бях спасен. Бях свободен. Бях във Франция. Нощта беше искряща.

Сгуших се в канавката, закрещях от радост и не можех да спра.

В този разказ често се оплаквах от лошия си късмет, лош късмет при раждането, лош късмет заради трагичната политическа и военна история, лош късмет със заблудените куршуми и ракети, накратко, толкова често се оплаквах, че сега съм длъжен да заявя, че при пристигането ми във Франция съдбата се показа щедра с мен.

След два дни ходене, мъчен от глада, влязох в едно погранично село, за да се освежа на чешмата му, когато любопитни листовки приковаха вниманието ми.

„Да се борим за уреждането на положението на чужденците без документи“, „Окупация на църквата Св. Петър“, „Гладна стачка за смекчаване на несправедливите закони“.

Пред една църква с опушени камъни демонстранти по дънки и фланелки скандираха лозунги, размахваха плакати и призоваваха минувачите. Въпреки посредствения си френски разбрах, че хората се борят срещу правителството за узаконяване положението на някои чужденци, които, намерили убежище в сакристията, доброволно умираха от глад и жажда. Пред голямата врата демонстрантите отблъскваха силите на реда, които изблъскваха стачниците не само от светото място, но и от Франция.

Загледах се кой ръководи групичката, докато забелязах някой си Макс, висок, чорлав дангалак, брадясал, сух, около трийсетте, със сребърна обица на дясното ухо.

Когато силите на реда напуснаха играта и се върнаха по колите, се спуснах към него и му се увесих на ръката.

— Говориш ли английски?

— Малко.

Без да чакам, бързо, почти като луд му разказах историята си. Той ме изслуша с разширени от интерес зеници. След това с приблизителен синтаксис, който куцукаше върху много беден речник, ме уведоми, че ще се погрижи за мен. След като предупреди някои от приятелите си, той се извини, че осакатява езика, който така и не пожелал да научи, до такава степен английският, въпреки джаза и киното, му се струваше, заради външната политика на Америка, символ на потисничество.

Вечерта спах в неговия дом, на тавана, над петте му деца.

През следващите дни жена му Одил взе присърце задачата да ме поугои, защото от италианското приключение насам бях измършавял повече от обикновено.

Няма да казвам много за асоциацията, към която принадлежеше Макс, защото тя съществува все още и спасява десетки хора като мен, жени и деца, а успехът им се дължи на дискретността, колкото и на смелостта, защото той и колегите му се опълчват срещу законите на страната си и защитават една идея за справедливост, която надхвърля правото, считано от тях за недобро.

Под топлото им крило се възстанових и спечелих няколко евро, които веднага изпратих на майка ми.

Един ден Макс ме извади от съня с широка усмивка.

— Саад, вземай бохчата, ще те водя в Елзас, при доктор Шьолшер, кметът на мъртвите.

— Кметът на мъртвите ли?

— Една от свръзките ни на Север, член-основател на нашата асоциация. Той ще се грижи за теб.

Не смеех да се инатя, за да не изглеждам глупав. Кметът на мъртвите ли? И ще се погрижи за мен? Какво ли означаваше това? И дали имаше някаква заплаха?…

По спокойното добродушие на Макс се досещах, че съм сбъркал. Забравих думите му и реших да запазя доверието си в него. Всъщност, имах ли избор?

Прекосихме Франция, като се движехме нагоре откъм източната страна.

Вероятно понеже това бе първата европейска държава, през която минавах, бях сплескал нос на стъклото и не успявах да повярвам, че една страна може да бъде толкова зелена, земята толкова благодатна за всякакви растения, тлъста, богата, влажна и щедра, още по-малко пък, че в един пейзаж може да има толкова замъци, камбанарии, гори. След няколко часа завиждах на стадата, които задминавахме, на безгрижните крави върху килимите от гъста трева, на тантурестите коне, на дундестите, равнодушни овце. В това пищно царство дори селско куче ми се струваше в завидно положение.

По пътя срещахме коли, каквито не бях виждал, модерни, просторни, по-чисти, отколкото в Средния изток, по-нови, по-бързи, шосетата, за разлика от нашите, не пукаха гумите, защото бяха дълги, гладки, равни, почистени, без камъни и пукнатини, на всичкото отгоре непрекъсната мантинела ограждаше пътя.