Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— А те доволни ли са?

— Не се оплакват.

— Как ви избраха?

— Бях избран за кмет при едни призрачни избори. Защото в моето село няма нито един жив избирател. В общината ми в регистъра за гражданското състояние не е вписвано новородено от сто години.

— А как гласуват мъртвите?

— Префектът на Мьоз ме назначава след местните избори.

Доктор Шьолшер присви мечтателно клепачи, докато се взираше в хектарите кръстове, които се издигаха над хилядите мъртви.

— Поддържам тяхната младост. Правя така, че вечно да останат млади мъртви. Представете си, че гробовете им изпаднат в немара, или пък се срутят: те ще бъдат унизени, хората ще ги забравят и моето нехайство ще направи тяхната саможертва ненужна. През останалото време лекувам живите в най-близката болница.

Той внезапно се вгледа със симпатия в лицето ми.

— И тъй, млади приятелю, трябва да ви отведа на Север, за да си хванете кораб за Англия, така ли?

— Ще ви бъда признателен, господине.

— Ще се организирам да те отведа скоро.

— Оптимист ли сте?

— За вас, да. За бъдещето на света, не. Проблемът на хората е, че умеят да се разбират, само ако се сплотят срещу другите. Врагът ги обединява. Привидно може да се помисли, че спойката между членовете на една група е общият език, общата култура, общата история, споделените ценности, но всъщност нито една позитивна връзка не е достатъчна, за да спои хората, онова, което е необходимо, за да ги сближи, е общ враг. Погледнете тук, около нас. Пред XIX век измислят нациите и цялата нация се превръща във враг, резултат: война на нациите. След няколко войни и милиони загинали, през XX в. решават да приключим с нациите, резултат: създаваме Европа. Но за да съществува Съюзът, за да си даваме сметка, че съществува, някои не бива да имат правото да идват тук. Това е все същата стара глупава игра: винаги трябва да има изключени от играта.

Той деликатно откъсна едно глухарче и го поднесе до ноздрите си.

— От хилядолетия земята е населена единствено от мигранти и утре хората ще мигрират още повече — политически, икономически, климатични мигранти. Но хората са пеперуди, които се вземат за цветя, и щом се настанят някъде, забравят, че нямат корени, започват да смятат крилете си за венчелистчета и си измислят друго родословно дърво, освен това на скитащата гъсеница, а след това на летящото насекомо.

Той духна деликатно и разпиля семената по вятъра.

— Защо ми помагате, доктор Шьолшер?

— Човечността или е по силите на света, или не съществува. Истинският хуманист не признава границите.

След тези думи той тракна с токове, подхвърли ми връзката с ключовете и заяви, че отива на работа в болницата.

Проследих колата му с поглед, докато изчезна миниатюрна зад хълма.

— Виждаш ли, Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, това са французите: смятат, че ти говорят много рационално, а всъщност преливат от чувства. Между другото, хора, които толкова се грижат за мъртвите си, трябва да не са съвсем безразлични към живите, нали? Синко, трябва да е хубава страната, която може да назначи кмет да се грижи за мъртвите й. Не искаш ли да останеш във Франция? Много високо оценявам тази степен на цивилизацията, далеч от варварството. Аз бих свикнал тук, а ти?

— Англия, тате, Англия.

— Но защо?

— Има повече работа.

— Човек няма нужда да намери повече работа, а една работа.

— Дума да не става, Англия е моята мечта, не знам защо. Вероятно е виновна Агата Кристи.

— Ако бях оставил в мазето кримките на Сименон, щеше да спреш тук. И тъй, продължаваме, сигурен ли си?

— Да.

— Добре. В крайна сметка този човек вероятно е само едно изключение…

За пореден път стоях пред море, този път Северно, за пореден път водна равнина стоеше между мен и целта ми, за пореден път мислех, че гладките води предлагат най-ефикасната защита на земя, която иска да се затвори, като издигат около нея защитни стени.

— Прав си, синко. Една стена поне можеш да я изкачиш. Докато това…

Кротко, безизразно, със слабо вълнение, с цвят на кална пръст, Северно море не ме впечатли толкова, колкото Средиземно. Според ученическите ми спомени, върху картата пространството, което разделяше Франция и Англия със синя черта, бе доста тясно. Ами ако…

— Не си и помисляй, синко!

— Но…

— Да я прекосиш с плуване, каква лудост! Напомням ти, че всяка година тази странна локва, Ламанша, въпреки безобидния си вид, поглъща и смила в дълбините си труповете на наивници като теб, които подценяват разстоянието и опасността. Освен това, ако беше достатъчно да плуваш кроул или брус, за да стигнеш до Англия, тази страна от десетилетия щеше да дава всички световни шампиони по плуване, а съвсем не е така. Англичанинът толкова не обича да кисне във водата, колкото и да я пие. Остров на алкохолици, защитен от километри солена течност. Накратко, по-кротко.