Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Блокът бръмчеше от екзотични шумове, езици и миризми, графикът на всички бе различен — часове за сън, часове за разговори, часове за сексуални занимания. Ако някой се оплакваше, бе достатъчен един и същи отговор: „Който иска да си е у дома, да си ходи у дома!“

— Вавилон! Пак Вавилон!… — пошушна в ухото ми Лейла с нежна усмивка.

Въпреки тази обстановка, ние прекарахме прекрасна нощ, Лейла и аз, в нейното килерче, върху легло от кашони, защото се държахме като вече женени и познахме първия си миг заедно. Телата ни възвърнаха онова, което бяхме изгубили, младостта ни, нежността, удоволствието и бъдещето. Бяхме щастливи както никога под звездите, които тясното кръгло прозорче дори не успяваше да ни покаже.

На сутринта Лейла зъзнеше от щастие в ръцете ми.

А аз имах усещането, че съм герой в история, която най-сетне владея.

Следващите дни ни донесоха дълбок покой.

Имахме сто причини да бъдем тъжни — непрестанно валеше, полицията задържаше все повече хора около пристанището, нямахме пари и храна, къщата гъмжеше от хлебарки сред смрад и мръсотии, — а ние с Лейла изживявахме съвършената любов върху мирно море.

На сутринта тя отиваше да работи при една бродировачка, която я наемаше за няколко сантима и вчерашния си хляб, а аз търсех дребни ангажименти, като следях и за възможности да хванем кораб за Англия.

Бях опитомил Полин, свръзката на Шьолшер, рижа жена с млечна кожа, с настроение, по-живо и по-променливо от брулени от вятъра листа, която в един фургон, умирисан на претоплено кафе, помагаше на хората без документи да попълват официалните формуляри. Под претекст, че има диплома за медицинска сестра, тя също така лекуваше, доколкото й позволяваха мизерните средства, онези от нас, на които им бе най-зле.

Полин ме харесваше, защото не й създавах особен проблем, а облекчавах най-неблагодарната й работа, когато трябваше да свали от краката обувки, несваляни от седмици, когато трябваше да изчисти телата около раните или когато някой мюсюлманин не искаше да се съблече пред жена.

В замяна Полин ми даваше съвети как да оцелея, как да избягвам полицаите и как да подготвя евентуалното си заминаване. Беше дъщеря на пастор, но вече не вярваше в Господ, а в гостоприемството. Несправедливостта я възмущаваше.

— Най-вече по отношение на вас, Саад, на нелегалните бежанци, защото вашата мъка никой не иска да я види. Бедността е къща на етажи. Най-горе, на благородния етаж, е безработният, той е случаен бедняк, лишен от работа заради обстоятелствата, нека се изясним, ние харесваме безработния и му съчувстваме, тъй като бедността му не ни притеснява особено, като се има предвид, че е временна. На долния етаж е бедният работяга, човекът, който работи, но заплатата му не е достатъчна, за да живее, този го търпим добронамерено, с удоволствие бихме му намекнали да не се съгласява на толкова ниско платена работа, но си мълчим, защото ако той не е идиотът на селото, то е идиотът на обществото, и ни предоставя постоянното удоволствие да се чувстваме по-умни от него. На долните, декласираните етажи, са бедняците поради неприспособяване — бездомници, просяци, онези, които изглеждат неспособни да работят или да се социализират, те не ни притесняват, защото изключвайки се сами от системата, всъщност я облекчават.

Другаде в къщата се намират онези, които предизвикват страх и ни тревожат — нередовните, хората без паспорти, нелегални бежанци като теб, които обитават мазетата, стълбището, двора, икономическите емигранти, които бягат от страната си, защото там нямало достатъчно работа. Първо на първо, кой ще ни го докаже? Ами как се оправят онези, които са останали там, а? Май са дошли по-скоро да крадат! Престъпници. Или най-малкото паразити! Жилави копелета, които издържат на всичко, на нелегалното си положение, на несигурността, на лошото време, на опасностите и непознаването на езика! Подозрителни типове… Защото моите съвременници предпочитат бедните да са тъпи, а не хора, които могат да се оправя, да са глупави, а не смели. Хора като теб пречат, затова другите се отвръщат от тях, предпочитат да забравят, че такива хора има тук, и не търсят решения за тях. Така и така се оправят сами, за какво да им помагаме? Дори животът им тук да е суров, все е по-добър, отколкото у тях, нали? Иначе щяха да си идат, нали така? Тогава да си траят, да не им чуваме гласовете, за да можем да забравим тяхното присъствие… да си живеят, но дискретно като мъртви. И с това, скъпи ми Саад, ви отправят най-лошото оскърбление: равнодушието. Хората се държат сякаш ви няма, сякаш не страдате, когато е студено, сякаш от вас не потича кръв, когато ви ранят. Оттук започва варварството, Саад, когато човек спре да се разпознава в другия, когато определя някои хора за по-низши, когато подрежда човешкия род по йерархия и когато изключва някои от човечеството. Аз винаги съм избирала цивилизацията пред варварството. И докато има „хора, които имат право“ и „хора, които нямат право“, ще има варварство. Знам, че с дейността си по отношение на вас рискувам пет години затвор. Толкова по-зле! Толкова по-добре! Нека варварите ме тикнат в затвора! Няма да ми затворят човката! Като изляза, ще започна отново! Цивилизацията сама се издава, щом започне да определя „другите“, „неподходящите“, „развиващите се“. Никоя цивилизация, достойна за това име, не би трябвало да изисква свидетелство за раждане.