Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Никога не съм бил по-близо до целта и по-разколебан. Доктор Шьолшер ме бе оставил няколко дни преди това и сега блуждаех между плажа, кейовете с наредени по-високи от жилищни блокове кораби и влажната найлонова шатра, където благотворители раздаваха на отломки като мен топла супа и медицински грижи. Това, че непрекъснато срещах безбройните желаещи да заминат, афганци, пакистанци, кюрди и африканци, чиито единствени общи черти бяха умората, празният поглед и коричките по хилавите, изранени тела, ме бе принудило да погледна на себе си с други очи. Видях се какъвто бях, рахитичен, смазан и отблъскващ.

Полин, свръзката на доктор Шьолшер, много бързо ми бе разказала какво ме чака: полицията, която ни хвърля по един пердах или ни закарва на петдесет километра и ни зарязва там с боси крака сред някое поле, полицейските хайки в импровизираните лагери, обиските в домовете на хора, които ни приютява, заповеди за експулсиране до десет дни за онези, които са опитали да си играят на законност. Трябваше да открия начин да замина бързо. Иначе щяха да ме отведат в някой център за задържане в Лион или Орлеан, или стотици километри на юг, и трябваше да започвам отначало.

Клекнах и взех от земята плоско камъче. Стисках го, търках гладката му окръгленост в дланта си, притисках вековната й мъдрост до болезнената си кожа и това кой знае защо ми достави тихо щастие.

Когато станах и се завъртях да огледам хоризонта и плажа, помислих, че полудявам.

— Тате, виждаш, ли каквото виждам и аз?

— Да, сине!

— Същото нещо ли?

— Да!

— Същия човек?

— Да! Аз също я виждам. Ако ти си луд, синко, значи и двамата сме.

Лейла вървеше по плажа, близо до пътя към корабите. Тялото й се открояваше в мандаринова рокля, която очертаваше формите й, и тя повече се плъзгаше, отколкото вървеше във вихрушка от леки воали, зелени, златисти, блещукащи, от които изглеждаше като носа на брулен от вятъра кораб.

В този миг помислих, че съм докоснал края на пътуването си. Нямаше да стигна по-натам. Ето, бях мъртъв. Сигурно ми е прилошало на камъните. Сърдечен арест. Кръвоизлив в мозъка. Нещо обикновено за лекарите, което ме е ударило за първи и последен път.

— Синко, отгатвам какво мислиш, но грешиш. Не си мъртъв. Моля те, ощипи се.

Ощипах се настървено. И макар болезнената кожа да ме гореше, все още се съмнявах.

— Човек може да се ощипе и насън, нали? Защо не и в смъртта?

— Синко, не си мъртъв!

Тогава предположих, че съм стигнал до границата на реалността, където имаше черта между видимото и невидимото. На този северен плаж сигурно бях прекрачил прага, който разделя живите от мъртвите.

— Това ли е? Успял съм да вляза в твоя свят, така ли, тате?

— В царството на починалите ли?

— Да, сигурно съм намерил таен вход към вас?

— Не си.

— Тогава как така я виждам?

— Виждаш ли нея по начина, по който виждаш мен?

— Не. Ти си размазан. И избледняваш. Като пара си. А тя изглежда плътна.

— Тогава следвай логиката, сине: ако виждаш нея, както виждаш това камъче, със същата материалност, значи тя се движи в същия свят като теб. Саад, щом я виждаш, значи е жива. Плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, бързай, преди да се е изпарила. Размърдай си задника, де! Бегом!

С всички сили се затичах към Лейла. Всеки миг очаквах силуетът й да се промени, убеден, че съм се припознал поради някаква смайваща прилика и непознатата, към която бягах, щеше скоро да престане да бъде Лейла и да се превъплъти в чужда жена, а някоя подробност щеше да ми разкрие заблудата. Когато бях на няколко метра, жената изненадана се обърна към мен и застана с лице. Отново разпознах Лейла. В тези няколко секунди, които ми позволиха да я доближа, отново си представих как чертите й, очите й, устата й, ще се претопят в чертите на друга. Но и когато застанах на няколко сантиметра от нея, пак не получих опровержение.

Не успявах да повярвам: срещнах съвършената двойничка на Лейла, двойничка с умопомрачаваща еднаквост, която ме гледаше изплашено с повдигнати вежди.

Непознатата се боеше от мъжа, който се бе хвърлил към нея.

След това прошепна в един дъх, несигурна и заинтригувана:

— Саад?…

И тогава разбрах, че непознатата наистина е Лейла.

Ръцете ни се сграбчиха, устните ни се потърсиха и докато плачехме с горещи сълзи, се прегръщахме, докато дъхът ни секна.

Няколко часа по-късно, когато смайването от срещата се разпръсна, Лейла ми разказа какво се бе случило.

Тя и родителите й бяха избегнали експлозията, заради която всички я смятаха за мъртва: всъщност Лейла, майка й и баща й в момента на атентата били при някаква леля. Баща й решил да се възползва от изчезването им, за да избягат в чужбина, още повече, че и тримата оплаквали смъртта на четиримата братя. Лейла мислела за мен, за нас, за нашето бъдеще, и се противопоставила, отказала да направи това. Но в онези часове на болка и объркване баща й не й оставил време да преговаря. Същата нощ заминали с такси към Сирия. През следващите дни стигнали до Бейрут и продължили да правят постъпки.