Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

По време на тирадите си много земната Полин пукаше гноен абсцес или се обаждаше на кмета да му продънва тъпанчетата по въпроса за бездомниците, Най-сетне един ден тя ми намигна, наведе се към мен, нареди ми да се уверя, че никой не идва или че някой може да ни чуе, и ми пъхна един плик в ръката.

— Ето, Саад. Два билета за танцов спектакъл за двама за тази вечер.

— Благодаря.

— Ходил ли си вече на танцов спектакъл?

— Танцувал съм по сватбите в моята страна. Много танцувах и в Кайро.

— Не, говоря за модерен балет, поставен от един от най-великите съвременни хореографи.

— Не знам какво е това.

— Ще идеш тази вечер. След спектакъла ще идеш зад кулисите да се срещнеш с Хорхе, бразилец, самият той емигрант. Член е на нашата организация. Той ще ти обясни как след няколко дни, когато ще са свършили представленията си тук, ще превози теб и Лейла до Англия.

— Наистина ли?

— Наистина. Макар че бих те задържала тук, много си ми полезен.

Никога не бях пробягвал толкова бързо километрите, които ме деляха от изоставения блок. Разказах всичко на Лейла, плакахме и се смяхме заедно.

Вечерта отидохме до големия модерен театър, където щеше да се състои спектакълът. Рядко нещо толкова красиво ме е правило толкова нещастен. Лейла и аз изпитахме шок като видяхме всички тези блестящи, свободни, гъвкави, въздушни същества да движат изящно телата, които не спъваха никакви вериги, ако изключим земното притегляне. Разбирахме, че вече не сме такива, че никога повече няма да бъдем такива, че сме изхабени, стари и уморени, че сме забравили, че човек може да живее, да се движи и да диша, за едното щастие да живее, да се движи и да диша, и че бегло си припомняхме това само в някои жестове, докато се любехме. Със зяпнала уста и сълзи на очи, се усещахме едновременно отчаяни и успокоени.

В кулисите Хорхе, един от танцьорите с физика на сатир, чиито изтерзани коси неразбираемо примесваха кестеняво и русо, ни прие, взе душ, а сред това ни обясни подробно маневрите за следващите дни.

Когато после се върнахме в стаята, на няколко часа път, смазани от умора и от ослепителното изживяване, ние си легнахме с преплетени ръце и крака и се усмихвахме на тавана чак до сутринта, неспособни да заспим.

На сутринта сигурно съм задрямал, защото Лейла внезапно ме събуди.

— Саад, да бягаме. Моля те. Да бягаме оттатък полето. Чух кола.

— Сигурна ли си? Чакай да погледна през прозореца.

Тя си събра нещата. За няколко мига разбрах, че е права — на хоризонта се открояваха коли.

— Да изчезваме.

Незабавно грабнах сака си, минахме по коридора и слязохме безшумно по стълбите.

— Да вдигна ли тревога? — попитах.

— Да. Върви напред. Ще се погрижа.

Изхвръкнах навън, закрит зад блока от погледите на полицейските коли, и хукнах през полето.

Лейла сигурно се бе развикала, за да предупреди всички, защото в блока настъпи суматоха. Полицията вече нахлуваше в по-близките до пътя блокове. Без да се обръщам, продължавах да тичам, останал без дъх и търсех закрила в гората.

— Само тя да ме настигне по-бързо — си рекох задъхано.

Но макар и още с надежда, една част от мен вече бе разбрала какво се случва. С шума, който бе вдигнала, докато алармираше тревога, Лейла бе ускорила нахлуването на силите на реда и бе провалила бягството си. Но исках да убедя себе си, че греша, свих се в една яма и зачаках.

Викове. Писъци. Африканките храбро устояваха. Скоро се чуха експлозии. Полицаите сигурно хвърляха газови бомби. Или опожаряваха стаите.

Тряскане на врати. Сирени. Колите потеглиха. Двигатели, които ускоряват и се изгубват в далечината.

Лейла все още не идваше.

Бях разбрал.

Въпреки това киснах в дупката от кал и трева до обяд. След това се върнах в блока, който, както и предположих, все още пушеше от пожара.

Наоколо нямаше никого.

Вечерта отидох при Полин, не във фургона, който бе затворен, а на личния й адрес. Щом ме зърна през прозореца, тя ми направи знак да мина дискретно през задната врата, откъм градината. Изглеждаше загрижена и изморена.

— Саад, отървал си се!

— Боя се, че съм сам.

— Знам, че Лейла е арестувана.

Вечерта се обади на няколко пъти. След това чорлава и с уморени очи дойде, за да ми съобщи истината.

— Тъй като Лейла се е опитала да уреди административното си положение, ще бъде третирана още по-зле от останалите, които ще бъдат изпратени в център за задържане.

— Какво? Какво ще й сторят?

— С жените действат много по-бързо, защото се боят да не създадат семейство.