Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Какво ще й сторят?

— Бъди смел, Саад.

— Какво?

— До три дни ще я изпратят в Ирак. Строполих се на пода в кухнята. От глад, от жажда или от вълнението? Няма значение, нямах сили да слушам повече.

Полин ме приюти у тях, на тавана, до уговорения с Хорхе ден. Упорита и властна, без да ми остави и най-малко поле за действие, тя ме задължи да следвам сам плана, предвиден за двама ни.

— Във всеки случай — уточни Полин, — сега офертата важи за един човек. Прекалено е опасно. Правителствата и администрациите искат да създадат впечатление за сила и упражняват повече контрол.

Вечерта на отпътуването, сякаш да се измия от мъката и разочарованията, изпитах желание да си направя дълъг тоалет и поисках разрешение да остана по-дълго в банята. Знаех, че ще изкарам много часове, без да пия, без да ям и без да се облекчавам. След молитвата и душа баща ми използва случая да се появи при мен върху мозаечните плочки.

— Плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, върнах се. Надявах се, че ще стигнеш щастливо до края на одисеята си, а ето че… Ах, защо в живота никога не става тъй хубаво, както в книгите. При Омир, примерно, Одисей накрая прегръща Пенелопа и…

— Тате, хайде стига с тоя Омир. Остави ме на мира.

— Синко, говори ми както искаш, не заслужавам повече, но моля те, говори с повече уважение за гениите.

— Май само едно нещо е сигурно — че твоят Омир е бил сляп!

— А, така ли, и защо?

— Измислял е приказки, които са имали някакъв смисъл, защото заради слепите си очи е виждал света не какъвто е, а какъвто го разказват.

— Този път не съм сигурен, че те разбирам, синко.

— Виждаш ли, тате, когато ми говориш за книгите, които обичаш, за онези романи, които имат щастлив край и справедлива развръзка, си правя извода, че писателите са шарлатани. Опитват се да ни продадат света за нещо, което той не е: подреден, справедлив, морален. Това е измама! Би трябвало да ги забранят за децата и да заклеймят тяхното четене, защото първо ни убеждават, че животът ни може да бъде хубав, а това го прави още по-нищожен. Заради тях всеки път, когато човек се спъне или започне да тъпче на едно място в торището, с други думи, през повечето време, човек се чувства виновен. Започва да се обвинява, че се е провалил там, където би трябвало да успее. Това е сериозно!

— Нищо не разбираш, Саад. Писателите не описват света какъвто е, а какъвто хората биха могли да го направят.

— Твоят Одисей, който си връща Пенелопа, и твоята Пенелопа, която все още обича Одисей, са измислица.

— Така ли? А твоята Лейла, която е жива, измислица ли е?

— Не. Но сме разделени.

— Няма добра история без раздяла.

— Искам да живея своя живот, не някаква си история.

— Разчитай на живота да обогати твоите истории.

— Тате, остави ме, за бога! Край на философстването!

— Човек може да няма винаги нужда от баща си, но винаги има нужда от философстване.

— Добре, разбрах какво наричаш философстване — начина да направиш ужаса поносим.

— Познаваш ли по-добър начин?

Полин прекъсна свадата ни, като ми припомни, че е време да тръгваме за пристанището.

Закара ме дотам с колата, а след това ме отведе в кафенето, където ме чакаше Хорхе.

Когато си тръгваше, Полин ме прегърна и пъхна в ръката ми едно листче.

— Ето, Саад, вземи този адрес. Току-що ми го изпрати Лейла от Багдад, където е открила компютър. В имейла си ти дава този адрес, той е на някакъв братовчед, с когото се е надявала да се срещне в Лондон. Моли те да продължиш пътуването и добавя, че ще те настигне. Ако искаш, можеш да останеш във връзка с нея чрез нашата организация.

Ето, готово. В стая с три легла, на които шестима мъже спят на смени, но вече съм в „Сохо“, Лондон, Англия. Имам покрив. Дори се намира на двайсет сантиметра от лицето ми, точно зад отлепящия се тапет, а таванската стая ме принуждава да внимавам с движенията, когато лягам на леглото, да живея прегърбен, да не рискувам да се изправям, освен в средата на стаята.

Докато пия студен чай с вкус на стара хризантема, гледам как светлината се промъква през прозорчето. И на него, на деня не му се става повече, отколкото на мен, и той е уморен, схванат, мрачен и го боли артритът, и се чуди дали има смисъл да осветява влажните, черни, лъснали от мазната мръсотия покриви; знае, че щом ярко освети „Сохо“, ще му отнеме нощния чар, който му придават розовите неонови светлини, светещите надписи, виолетовите завеси на сексшоповете и ще разкрие мръсотията, саждите, пукнатините по уморените стени, ще разбуди миризмите на кофите за боклук, ще усили вонята на повръщано пред кръчмите, ще събуди стипчивия мирис на асфалта, ще разнесе по уличките зловонния дъх, които ще се издигне от мазетата, щом кръчмарите отворят капаците, за да заредят бидоните с бира.