Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Плъзвам се от леглото безшумно, за да не събудя афганците, опитвам се да стоя колкото може по-малко на протъркания мокет със съмнителни петна, навличам някакви дрехи, а след това, щом прекрачвам вратата, се вкопчвам в разклатения парапет, за да сляза по стълбите, всяко стъпало, на които въздиша под стъпките ми. За да изляза, трябва да натисна един бутон, който бучи като електрически стол и да блъсна няколко пъти вратата с рамо.

Отвън тръгвам по толкова тясна уличка, че спортист с добро телосложение не би могъл да мине анфас. Този Лондон, в който аз съм се вписвал, ме разочарова. Агата Кристи не ми бе описвала този вид места, вероятно Дикенс, но не съм чел Дикенс, защото Саддам Хюсейн не го бе забранил.

Стигам до един каменен парапет, където обичам да сядам като се събудя, докато гриза някоя сусамка, основното ми ядене. Около мен проститутки на всякаква възраст и от всички раси с размазан грим оставят работното си място, за да се гмурнат във влакчетата на метрото, бездомници започват своя целодневен сън, млади безупречни японци с ръб на изгладените панталони се появяват с пътеводители в ръка, за да разгледат британската столица.

В този час ресторантите още не са отворени и като жена, изненадана да прави тоалета си, те излагат по тъжните си витрини измислените от хората на планетата манджи, изкуството да се оползотворяват огризките, кухня от отпадъци, гримирано месо при гърците, къри при индийците или смесени ястия при турците, чиито разноцветни снимки, изложени отпред, са така избледнели, че сега зеленото е надмогнало над всички други цветове, като мухъл върху твърде дълго държано в хладилника ядене. Единствено китайците показват ястията си с повече жар, но всичко изглежда фалшиво, от яркочервените прасенца, зяпнали над щанда, до пластмасовите имитации на чинии на входа, лакирано фиде, лакирано броколи, лакирани пролетни рулца, лакирана патица, лакирани пържени банани.

— Е, синко, това ли е Раят?

Тате ми подвиква, седнал на ръба на фонтанчето. Усмихвам му се.

— Ти какво мислиш?

— Аз ли? Искаш мнението на баща си? Наистина ли?

— Да.

— Имам чувството, че не си напуснал страната си, синко, или поне, че не си напуснал Вавилон. Тук е Вавилон, Вавилон на езиците, Вавилон на кухните, Вавилон на половете, макар че, за да си останем у дома, по-добре да кажем Содом и Гомор. Забелязал ли си, че в този квартал, където най-различни нрави си имат представители и дори тарифи, предрешените се перчат, а истинските мъжкари се свиват покрай стените?

— Докъде искаш да стигнеш?

— Братовчедът на Лейла, който ти помага, горилата от сексшопа, те запознава само с чужденци!

— Разбира се, не съм единственият случай. Има много емигранти в Англия.

— Ето това е: не си се вписал сред английското население, а сред поселението на емигрантите в Англия!

Един полицай се мотаеше около нас, флегматичен, поръсен с лунички, поклащаше се по начин, който би трябвало да бъде успокоителен за всички, и носеше като прекалено явни протези причудливата си каска и револвера върху изпъкналия си задник.

Тате му хвърли скептичен поглед: според него един истински пазител на реда трябва да изглежда много по-страшен.

— Какво смяташ да правиш, Саад?

— Първо — да оцелея. След това да градя. Братовчедът ми обеща дребна работа на черно някъде край гарата. Срещу двеста евро може да ми осигури фалшива карта за пребиваване, което ще ми позволи след това да си намеря легална работа. Когато нещата се поизяснят, ще довърша правното си образование и ще се оженя за Лейла.

Тате сви рамене, обезсърчен от огромната задача. Изпитвах необходимост да го успокоя и да бъда разбран от него.

— Ти разсъждаваш постарому, тате. Разсъждаваш като Омир. Преди три хиляди години един мъж, Одисей, мечтаел да се върне у дома си след война, която го била изпратила далеч. А аз мечтаех да напусна опустошената си от войната страна. Макар да пътувах и да срещнах хиляди препятствия по време на тези перипетии, станах обратното на Одисей. Той се върна, аз заминах. За мен е отиването, за него връщането. Той се е връщал на място, което обича, аз си тръгвам от хаос, който ненавиждам. Той е знаел къде е неговото място, а аз търся своето. За него всичко е било решено от неговия произход, той е трябвало само да върви назад, а след това да умре щастлив и легален. Аз ще изградя дома си далеч от вкъщи, в чужбина, другаде. Неговата одисея е била носталгично пътуване, моето е заминаване — издуто от бъдеще. Той е имал среща с онова, което вече е познавал, аз имам среща с нещо непознато.