Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Според вас?

Дълго се гледахме. Предпазливо отговорих:

— Според мен, не.

Той отвърна също толкова предпазливо:

— Прав сте.

И двамата притворихме очи. След един такт отново заговорих:

— Тъй че, застраховайте се, затворете прозореца.

Той се вгледа в мен. Един такт. С края на устните прошепна:

— Топло ми е.

Едва се осмелявах да схвана посланието. Мозъкът ми започна да се паникьосва.

— Ако избягам, къде да ида?

— Нищо не знам.

— А ако бяхте на мое място?

— Аз щях да премина границата пеша, като мина през планината. В алпийската част няма вече митничари.

— Така ли?

— Така. Глупаво е човек да хване пътя и да се окаже на митнически пункт. Всъщност, не бива да казвам това, защото вредя на занаята си… Но останете в логиката: не ни провокирайте там, където сме, избягвайте ни и вървете там, където ни няма? Не е ли така?

Запомнях целеустремено онова, което ми подсказваше той.

Усмихнах се. Той също. След това вдигна очи към тавана и отчаяно въздъхна:

— Колко е горещо! Просто непоносимо!

Отиде до прозореца, отвори го още по-широко, след това хвърли поглед навън.

— Я виж, странна работа: няма жив човек! — измърмори той.

Съвсем естествено се върна зад бюрото и се вглъби в четенето на някакъв доклад, сякаш ме бе забравил.

Колебаех се.

За да ме насърчи, той погледна към лампата и се прозя.

Без да чакам и секунда повече, се прехвърлих през перилата и се приземих един етаж по-долу, върху асфалта на двора.

Видях изхода в дъното на паркинга и отлепих.

Като стигнах до улицата, все пак се обърнах.

Видях силуета му в отвора: пушеше цигара и търпеливо чакаше да изчезна, за да вдигне тревога.

Щом се събудих сутринта, свит в канавка между две ниви, с подгизнало от росата тяло, и се загледах в небето, видях нещата много отчетливо. Човекът се бори със страха, но противно на онова, което хората непрекъснато повтарят, страхът не е страх от смъртта, защото не всеки изпитва страх от смъртта, някои нямат никакво въображение, други се смятат за безсмъртни, трети пък се надяват на вълшебни срещи след смъртта, единственият всеобщ страх, единственият страх, онзи, който командва всичките ни мисли, е страхът, че сме нищо. Защото всеки индивид, макар и за секунда през деня, е изпитвал това да си даде сметка, че по природа нито една от самоличностите, които го описват, не му принадлежи, че би могло да не е надарен с онова, което сега е характерно за него, че на косъм не се е родил другаде, не е научил друг език, не е получил друго религиозно възпитание, не е бил възпитан в друга култура, не е бил научен на друга идеология, не е с други родители, други попечители, други модели. Световъртеж!

Аз, нелегалният бежанец, им напомням това. Празнотата. Случайността, от която са съставени. На всички. Именно затова ме мразят. Защото скитам из градовете им, защото живея нелегално в разрушените им постройки, защото приемам работата, която те отказват, казвам на европейците, че бих искал да бъда на тяхно място, че привилегиите, които сляпата съдба им е дала, бих искал да получа и аз, изправени пред мен, те си дават сметка, че са късметлии, че са изтеглили щастливо число, че фаталното острие е минало досами задника им, и тогава, щом си спомнят за тази първа и основополагаща случайност, те се вледеняват и вцепеняват. Защото за да забравят празнотата, хората се мъчат да си придадат важност, да мислят, че поради дълбоки и неизменни причини принадлежат към един език, една нация, една област, една раса, един морал, една история, една идеология, една религия. Но въпреки всичкия този грим, всеки път, когато човек анализира себе си, или всеки път, когато нелегален бежанец го доближи, илюзиите избледняват и той вижда празнотата: той би могъл да не е това, да не е италианец, да не е християнин, да не е… Знае вдън душата си, че самоличностите, които е насъбрал и които му придават плътност, той се е задоволил само да приеме, а след това да ги предаде. Просто пясък, който някой е изсипал в него, а сам по себе си той не е нищо.

Станах, почистих стръкчетата трева, които бяха полепнали по ризата ми, и реших да действам незабавно.

Прескочих една бариера и се озовах на място за почивка на автомобилистите, разположено между някаква бензиностанция и един мотел, и убеден, че трябва да изчезна, преди полицаите да ме открият, анализирах ситуацията.

Да тръгна пеша през планината, означаваше да си купя карта и да вървя дни наред — прекалено много възможности да бъда разпознат. Нямаше ли друг начин?