Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

И сякаш влизането ми е било театрално въведение, ме помоли да седна, а самият той се настани пред компютъра, за да започне разпита. Веднага го спрях:

— Няма смисъл да ми задавате въпроси.

— Така ли?

— От няколко години съм претърпял не знам колко срещи като тази, която сега ще ми устроите, и никога не е имало смисъл. Сигурно отговарям зле, защото винаги ми затварят вратата.

— Или пък твърде добре, щом още не са ви изпратили у дома.

Той ми се усмихна. Сведох очи. Този нетипичен чиновник ми изглеждаше по-умен, отколкото онези, които бях срещал последните пъти. Добро или лошо предзнаменование?

— Как се казвате?

— Одисей.

— Моля?

— Одисей. Понякога си викам и Никой. Но никой не ми вика Някой. Всъщност, никой не ме вика.

Той потърка брадичка.

— Ясно, разбирам. Откъде идвате?

— От Итака.

— Ирак?

— Не, от Итака. Откъдето идват всички Одисеевци.

— Къде е това?

— Никой никога не разбра.

Той се засмя изтънчено. Тогава го погледнах в очите.

— Не си губете времето. Никога няма да ви кажа нито името, нито националността си. Мога да мълча месеци наред, вече съм го доказал. Няма да спечелите, нито пък аз. Всъщност, изглежда, че съвременната война е такава, война без победени и победители. Просто война.

— Нещо друго?

— Не понасям разпитите. Не мога да спра да мисля, че по този начин се разпитват престъпници.

— Кой може да ни потвърди, че вие не сте престъпник?

— Аз съм случай, непредвиден в закона, но не срещу закона.

— Боя се, че ви разбирам прекалено добре.

Повдигнах вежда, погледът му ми изпрати дълбоко, осезаемо съчувствие. Внезапно трогнат, веднага престанах с монолога.

Той се надигна и ми предложи цигара, която отказах, запали неговата и дръпна сладострастно. Като видях насладата му, си помислих за Лейла, и по устните ми пробяга усмивка. След няколко вдишвания, той се обърна към мен.

— Господине, обичам професията си, защото обичам да се боря срещу престъпленията. Но по отношение на вас нямам чувството, че упражнявам занаята си. Освен, че си губя времето, губя и вяра… да, вяра в дълга си!

Той се отпусна и стана почти чаровен.

— Нали не искате да изгубя вярата си?

Потръпнах. Къде ли искаше да стигне?

— Вижте, господине, границите, докато съществуват, трябва да се спазват и да се пазят. Но човек има право да се пита защо те съществуват. И дали са добро решение на човешките проблеми? Дали да се издигат граници, е единственият начин хората да живеят заедно?

Изненадах се от обрата, който разговорът приемаше, но все пак отговорих:

— Досега не е имало друг.

— Дори да е единственият начин, дали е добрият?

Човешката история е историята на граници, които се местят. Какво е прогресът, ако не намаляване на границите? Преди няколко хиляди години границите се издигали на входа на всяко село, и били многобройни: след това се разширили, за да обхванат племената, етносите, народите, все по-малобройни и разтегливи, след това обхванали няколко групи в една нация. В по-близкото минало надхвърлили нациите, било чрез федерализъм в случая със САЩ, било чрез договори като този, който създаде Европа. Според добрата логика, това трябва да продължи. Професията ми е абсурдна и няма никакво бъдеще. Границите ще изчезнат или ще обхванат по-обширни територии.

— И докъде?

— До континента.

— И ще останат само естествени граници, границите на морето и на земята?

— Да.

— Все пак хората имат нужда да казват „ние“, за да съществуват. Ние, американците, ние, африканците, ние, европейците.

— Не могат ли да опитат с „ние, хората“? — запита се офицерът.

— Тогава ще се обърнат срещу животните.

— В такъв случай, за да включим и тях, могат да опитат и с „ние, живите същества“?

— Вие сте голям мечтател, господин офицер и по-добре да си смените работата: министерство на правосъдието ще ви отива повече, отколкото защитата на територията!

Той сякаш се събуди и прихна притеснено и неловко. Седна на масата и се надвеси над мен.

— В моите очи вие не сте парий.

— Блъфирате! Ако скоча през прозореца, ще стреляте по мен.

Той се отдръпна от учудване.

— Помислил сте за това?

— Че ще стреляте по мен ли?

— Не, да скочите през прозореца?

— Да.

Той обърна глава към отвора, който се намираше на два метра от бюрото. Пръстите му забарабаниха по бюрото. Настоях:

— Не отговорихте на въпроса ми. Ще стреляте ли по мен?

Отново се надвеси над мен и веждите му се заоблиха.