Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Спри, синко, ще повърна. Честта на бандитите! Изпълнени обещания! Романтика на престъплението! Имай милост, спри! Тези мръсници се възползват от твоето нещастие, за да си пълнят джобовете, а ти искаш да им ръкопляскам?

Той изкриви лице и ме заоглежда.

— Ще издържиш ли, синко?

— Да.

— Сигурно ли е?

— Да.

— Защото се грижиш за краката си, но погледна ли си ръцете? Изпорязани, охлузени. Ръцете ти са с двайсет години по-стари от теб. Вече нямаш ръце като моите. Спомняш ли си ръцете ми, синко?

— Бяха много красиви, тате.

— Трябва да си призная, че не съм ги съсипвал: обръщах страници, галех майка ти, милвах дъщерите си…

— Шамаросваше сина си.

— О, само един път.

— Два. Но си го търсех…

— Ако знаеше колко те обичах, синко, и как те шамаросвах, само от любов.

Продължението показа, че сме прави, аз, защото все пак заминах, а баща ми, защото поискаха шест седмици работа повече, за да си платя превоза.

В крайна сметка ми посочиха двама трафиканти, които на следващата събота подхващаха дългия път към Северно море.

Тази сутрин се явих в задния двор на завода за бисквити в южните предградия на Неапол. Трима работници, които познавах, защото заедно бяхме рязали километри кабели, един турчин, един афганец и един албанец, вече чакаха на мястото на срещата. Кимнахме си леко. Пристигнаха и други, непознати, повечето негри, накичени с фалшиви луксозни часовници, символ на благоденствието, което скоро щеше да стане и тяхно, всеки носеше вързоп или сак, защото според инструкциите нямахме право на куфар. Макар всички да влачехме изморени тела и чертите ни да бяха изопнати, макар никой да не говореше, всички имахме една и съща радостна искра в очите и споделяхме чувството на освобождаване. Някои пушеха и се усмихваха на небето, други си тананикаха, двама много млади негри пляскаха с ръце. Щом се показа първата камионетка, установих, че сме повече от трийсет.

Трима мафиоти слязоха от нея и ни помолиха да влезем в сградата и да отидем до тоалетна, необходима предпазна мярка, за да не спираме пътуването — уточнявам, че вече ни бяха предупредили да не ядем много предната вечер, за да си изпразним червата. Ние търпеливо се подчинихме.

След това ни събраха отново и ни помолиха да се качим.

— Къде е втората камионетка? — възмути се албанецът, който се оправяше на италиански.

— Всички отзад. Който не е доволен, може да се върне в бърлогата си.

Чу се ропот, но никой от нас не пожела да протестира повече. За какво? Ако в началото бягахме от страните си, сега бягахме и от това, от състоянието на нелегални, от робството, от хватката на мафията, от отношението, което ни принизяваше до животни. Всички се покатериха. По-добре за последен път да се държим като животни, за да можем да избягаме от стадото…

Натъпкахме се. При всички случаи нямаше друго решение: или да се натъпчем хоризонтално, сигурни, че долните ще бъдат задушени, или да се наблъскаме с лакти в ребрата на другия и раменете на този в лопатките на онзи. За щастие, всеки, от уважение към себе си и към спътниците си, се бе излъскал за пътя, дрехите не миришеха на пот или мазно, кожите не миришеха нито на мръсотия, нито на урина, само някои от тях лъхаха на кухня с много подправки и чесън. Нищо нетърпимо.

Мислех, че сънувам кошмар, когато мафиотите докараха палета с два кубически метра кутии, които започнаха да тъпчат отзад.

И без това нямаше място за нас.

Всеки започна да мрънка на собствения си език. Назряваше бунт.

Шофьорът веднага хвана първите двама бежанци и ги залепи грубо на земята.

— Не ви ли харесва? Значи оставате тук.

Бунтът ни секна като прерязан.

Двамата изхвърлени се изправиха, измънкаха, че съжаляват за думите си и понечиха да се качат.

Но мафиотите ги спряха и продължиха да товарят кутиите с бисквити, които като тухлена стена трябваше да ни предпазват от полицейски проверки.

Когато двамата негри разбраха, че ще бъдат изключени от пътуването, започнаха да крещят, да умоляват, да плачат, единият си събу гуменките и извади от подметката още банкноти.

Мафиотите останаха непреклонни.

Ние страхливо мълчахме. Разбрахме, че изключването на двамата негри бе цената, на която купуваха нашето покорство. Смачкани едни върху други в камионетката, ние се чувствахме облагодетелствани.

— По никакъв повод не издавайте и най-слабия шум, не ме викайте, не блъскайте по ламарината, решавайте си проблемите дискретно — изрева шофьорът. — Рискувам живота си, колкото и вашия. Даже повече. Ако нещо се обърка, вие си губите парите и се връщате у дома, а аз — в затвора! Тъй че затваряйте си устата докрай. Ако спазвате нарежданията, всичко ще мине добре. Които са разбрали, да преведат на другите, във ваш интерес е да бъдете солидарни. И тъй, ни жест, ни дума. И пикайте в бутилките с вода, щом ги изпразните. Не искам да ви забелязвам повече, отколкото бисквитите си. Ясно?