Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Фериботът бе потеглил и се бе отправил към Неапол.

В главата ми с шеметна скорост се редуваха молитви и научни преценки за големината на кораба и възможностите му да устои на буря. С други думи, бях в паника.

В Неапол е достатъчно човек да се навърта около гарата, за да влезе във всички нелегални мрежи и търговии. Ако търси дрога, доставя си я около гарата, ако търси проститутки, намира ги край гарата, ако търси платени или безплатни мъже, сваля ги около гарата, ако търси работа на черно, открива работодатели или работници около гарата. О, гарата на Неапол не беше раят, а само вход към ада без билет: женските бяха грозни, мъжете уморени, работата затъпяваща, работодателите отвратителни, заплатите пършиви, а наркотиците смъртоносни. Човек намираше всичко на гарата в Неапол, но всичко бе мухлясало, гангренясало, проядено от небитие.

След няколкодневно дискретно проучване, срещнах там и трафиканти на хора, които също влачеха лачените си обувки между сградите на гарата и не закъсняха да ми изложат своите условия. Срещу четири до шест обичайни месечни заплати те осигуряваха превоз до Северно море с прекосяване на две страни — Италия и Франция — и преминаване на две граници — френската и белгийската. След това трябваше да се оправям с други свръзки, за да стигна до Англия.

Между нас, мечтаещите за бягство, все още малцина разполагаха с тази сума. Никакъв проблем! Ако я нямахме, трафикантите ни предлагаха да я спечелим. Като същински туроператори, и те предлагаха „ол инклузив“ — няколко месеца работа срещу обещаното пътуване.

Веднага заподозрях, че зад хората, които ни заговаряха, се мъдреше мафията.

— Винаги модерна и в търсене на нови пазари! Мафията е разбрала, че могат да се изчовъркат пари от нелегалните бежанци. В това е геният на търговията, синко: да разбереш, че можеш да измъкнеш толкова пари от бедните, колкото и от богатите.

Тате ми се яви, докато си мачках прасците, седнал върху някакъв отдушник в една зловонна уличка.

— Какво да правя, тате?

— Синко, съвети ли ми искаш? А ще ги послушаш ли? Честно, що за наглост! Да действам вместо теб години наред, а ти да ми искаш съвет чак на ръба на пропастта. Отказвам да отговоря.

— Ти ли отказваш да отговориш? Това означава, че си съгласен с мен.

След като проучих предложенията и установих, че са от един дол дренки — или конкурентите се бяха спогодили никой да не подбива цените, или мафията контролираше всичко, — се свързах с един от тях.

Седмици наред работих за един търговец на метал, всъщност, странен търговец. Човекът си имаше официална фирма, но основното се вършеше извън законите. Нощем шефовете разбиваха входовете към строежите, където скритите отпреди два часа сигурни хора бяха прекъснали алармите, камерите и телефонните линии, а ние, общите работници, трябваше на тъмно и без да вдигаме шум, да крадем мед или цинк от сградите, да отмъкваме запасите, да изтръгваме вече инсталираните елементи, в пет сутринта товарехме плячката в един жълт камион, който след това заминаваше да продаде тоновете материал на разстояние десетина километра. Понякога, когато нямаше големи строежи, през почивните дни обирахме цехове, които произвеждаха или търгуваха с материали. А когато ни налегнеше недоимък, шефът ни пращаше по селата, където по тъмно разглобявахме покривите на отдалечените вили.

Още след първата кражба сложих съвестта си в скоби. Смятах, че необходимостта кове законите и никога не мислех за жертвите, за плячкосаните предприятия, за обраните заводи, още по-малко за хората, които откриваха домовете си без покрив. Работех здраво, печелех малко, стисках зъби.

От време на време, докато се сапунисвах под топлата вода в обществените бани, се чудех на прищевките на съдбата и за няколко секунди осъзнавах, че напуснах Ирак и несправедливостите в него, за да се окажа в Неапол, използван от мафията.

— Радвам се, че на моменти си даваш сметка, синко, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми. Съвестта ти, макар да се изплъзва, макар и бегла, все още съществува.

Тате често използваше тези мигове, за да ме поучава.

— Здрасти, тате, гот ли е отвъд?

— Много смешно. Мислиш ли, че тези хора ще спазят договора? Няма ли да те пързулнат?

— Убеден съм, че нечестните хора здраво държат на обещанието си, щом веднъж са ти предложили сделка.

— Ясно: престъпниците държат на думата си, защото имат само нея!

— Точно така. Тъй като никога нищо не подписват, думата им тежи повече от всичко писано.