Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Добър ден, Шериф.

— Как си от погребението на горкия ти баща? Майка ти? Сестрите ти? Племенничките? Племенникът?

Когато задоволих любопитството му относно семейството си и след като в продължение на следващия половин час той ми разказа на какво ограбване са били подложени колекциите — петнайсет хиляди повредени или откраднати експоната под нехайните очи на американските войници, аз преминах към темата.

— Преди да почине, баща ми ми подшушна, че в случай на нужда мога да се обърна към брат ти.

— Фахд, този негодник, този нехранимайко! По-скоро ще умра, отколкото да си спомня името му! Баща ти не може да е казал това!

— Каза го, Шериф. Той презираше брат ти, не скри това от мен, но ме посъветва в случай на крайна нужда, да настоявам пред теб.

— Толкова ли са зле нещата?

— Разказах му за последните седмици и не се наложи да преувеличавам, за да го разнежа и да стигнем дотам той да направи усилие да опресни паметта си.

— Ето, иди при брат ми тук — избъбри той като ми пъхна в ръката някакво листче. Работи във Вавилон, като всички паразити от неговия вид.

След като уговорих с един съсед срещу сума ти часове ръчна работа да ме закара с камионетката си до Вавилон, скоро отидох там и без да се бавя на разкопките, които познавах, защото като всеки иракски ученик, по време на автобусна екскурзия бях длъжен да посетя розовия Вавилон, построен от Саддам Хюсейн, декор в античен стил, служещ за атракционен парк, където всичко бе фалшиво и изглеждаше такова. Звъннах на вратата на Фахд ел-Хасад, който живееше в една колосална вила, точно до магазина му за туристически сувенири.

— Изпраща ме брат ви.

— Нямам брат — отвърна огромният търговец.

— Точно за него ви говоря.

И му протегнах надрасканото от Шериф листче, на което той разпозна почерка.

Дебелакът неохотно ме покани у тях, където прекосих множество тераси, целите в цветя, преди да седна на възглавничките в една прохладна стая, ухаеща на жасмин.

На този ужасно богат търговец обясних своята нищета, убедеността си и решението да замина в чужбина. Той ме слушаше с престорено безразличие, но усещах, че ме преценява, претегля и премерва. Щом се увери, че ме държи в ръцете си, благоволи да произнесе няколко думи:

— Развивам търговия с Египет. Изпращам разни неща в Кайро. Естествено, умееш да шофираш?

Този въпрос не означаваше „Имаш ли книжка?“, а „Сядал ли си вече зад волан?“, иначе нямаше да кажа „да“; както всички момчета от моето поколение, карах кола от четиринайсетгодишен, без никога да съм учил правилника за движение по пътищата, нито да съм карал курс; при нас хората умеят да карат от момента, в който пипнат волан, колата прави шофьора и точка по въпроса.

— Поработи няколко седмици с мен в магазина, а след това, ако те устройва, ще участваш в пратка за Египет.

Веднага приех.

По време на периода на чиракуването отгатвах, че той иска най-вече да изпита моята честност или по-скоро моята нечестност, защото проверяваше дали се присъединявам безкритично и безрезервно към неговите далавери.

Под прикритието на магазин за подаръци Фахд ел-Хасад държеше нелегална търговия с антики. Този мъж бе организирал живота си като своя дом: като лук. Ако човек махнеше едната люспа, откриваше нова и така нататък, почти до безкрайност… При него изходът криеше друг изход, една стая криеше друга, тайна стая, в една мебел се криеше друга, по-малка и по-ценна. Магазинчето му за керамика прикриваше цех за производство, който на свой ред прикриваше помещение за укриване на крадени вещи. Защото магазинът за антики имаше два отдела: истинските фалшификати и фалшивите фалшификати.

Истинските фалшификати бяха копия, излезли от неговото цехче, които пробутваше като истински и продаваше на наивниците, които всъщност не бяха малко.

Фалшивите фалшификати бяха откраднати експонати, които пробутваше за фалшиви, за да ги показва и пренася без опасност, но които сериозните колекционери разпознаваха и купуваха на истинската им стойност, тоест на цената на златото.

Войната, а после и следвоенният период бяха подарили на Фахд цяло хилядолетие, тъй като музеите, разкопките и дворците на властниците бяха обрани. Той говореше за това без задръжки.

— Без мен, Саад, светът на археологията щеше да загине. Без мен мародерите щяха да разпилеят експонатите, щяха да ги изпогубят, изпочупят или повредят, защото тези мръсници, които не познават нищо, изобщо не внимават. Незаконна търговия е, съгласен съм, но не е вандализъм! Бързо осведомих тези разбойници, че няма да ги издам, че ще си затварям устата и че им предлагам новички зелени банкноти, за да успокоя съвестта им и да ги отърва от плячката им. Без мен, Саад, съкровищата на човечеството щяха да отлетят яко дим, асирийски накити, слонова кост от VIII в., емайлираните плочки на Ищар, украсени с mushklushu , таблички с пиктограми, таблички с математически изчисления, дори един барелеф от двореца на Нимрод.