Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Нали ти ми го намекна?

— Мамка му, синко! Защо не чатваш от пръв път какво ти говоря?

— Защото не говориш ясно от първия път. Всички го знаят. Пък и ти също.

— Мътните да го вземат, не съм те съветвал да влезеш в терористично движение.

— „Продай тялото си, младостта си, силата си“, какво означаваше това? Ако бях момиче, щях да си помисля, че ме изпращаш в бардака. Добре, че съм мъж…

Майка ми си провря главата и ме запита със сдържана тревога:

— Не ти ли е добре, Саад?

— Добре съм, мамо.

— Говореше си сам.

— Не, говорех с…

Спрях се. Тя отгатна. Очите й огледаха празното помещение.

— О, тук ли беше?

— Да.

— Кажи му, че го прегръщам и го чакам за вечерния чай.

— Непременно ще му кажа.

Когато майка ми изчезна, баща ми изчака няколко минути, преди да се появи отново. Макар да се цупеше, се бе успокоил.

— Прости ми, сине. Зле съм се изразил, не исках да те тласна към тероризма.

— Жалко. Това е нелошо решение.

— Това е гнусно решение. Саад, синко, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, познаваш ли божиите заповеди на съвършения терорист?

— Не.

— Те са седем. Смяташ ли, че можеш да ги приемеш?

— Продължавай.

— 1. Да имаш само една идея. От две идеи нататък човек започва да разсъждава, а фанатикът не мисли, той знае. 2. Да унищожаваш всичко, което се противопоставя на тази идея. Никога да не допускаш други гледни точки, още по-малко различни. 3. Да убиваш онези, които се изправят срещу тази идея. Тези, които противоречат, не заслужават да живеят, защото представляват опасност за идеята, за сигурността за идеята. 4. Да смяташ, че идеята струва повече от един живот, включително и твоя. Да си фанатик, означава, че си открил стойност, която струва повече от индивидите. 5. Да не съжаляваш за насилието, защото то е действената сила на идеята. Насилието винаги е с чисти ръце, дори ако от тях се стича кръв. 6. Да считаш, че всички цели, достигнати твоето справедливо насилие, са виновни. Ако една от тях случайно е била на твоето мнение, отдадения на делото терорист, то тя не е невинна жертва, а втори мъченик. 7. Да не оставяш съмнението да влезе в теб, щом усетиш да се прокрадват някакви скрупули, стреляй — ще убиеш едновременно подозрението и въпроса — долу критичния дух.

— Браво, тате, добре виждаш нещата. Откъде черпиш това познание?

— Наблюдавам тези, които идват тук, в царството на мъртвите, а с новата мода на самоубийците, идват на гроздове всеки ден.

— Говорил ли си с тях?

— Синко, с терорист не се говори, него само го слушаш и кимаш с глава. Всъщност, терористът не води диалог, той произнася монолог.

— И там ли?

— Къде там?

— При мъртвите?

— Да си мъртъв, не те прави нито по-умен, нито по-интересен.

С очи, обърнати към небето, той пусна сърцераздирателна въздишка, преди да добави:

— Слушах ги и за мен това бе олимпиада по отегчение. Сега отговори на въпроса ми: способен ли си да приемеш тези седем божи заповеди?

— Разбира се, че не.

— Тогава прекрати този маскарад, моето момче, и бързо бягай. Когато човек е оставил интелекта и чувството за хумор да разцъфнат в него, има дивотии, в които не може да се впуска.

— Но пък е лесно човек да остави омразата си да говори.

— Така е, но твоите омрази са прекалено разностранни, за да бъдат единни. От една страна, мразиш американците, които ме убиха. От друга се отвращаваш от фанатиците, които превърнаха малките ти сестри във вдовици. Как да направиш избор между две омрази, които не могат да се насложат една върху друга?

— По-добре е да се отърва от омразата, така ли?

— Точно така. Онази сутрин, когато ни попречиха, исках да ти предложа друга стъпка: да постъпиш на служба в някои видове трафик, които имат нужда от живи и смели мъже. Помниш ли приятеля ми Шериф ел-Хасад?

— От музея ли?

— Да. Иди да видиш брат му, Фахд ел-Хасад. Не е препоръчително човек да общува с него, никак даже, но в мътните времена, в които живеем…

— Фахд ел-Хасад?

— Пълен негодник, от когото техните са вдигнали ръце, и най-вече горкият Шериф. Може да ти бъде полезен…

Щом наближих до Музея, на запад от града, където не бях ходил от много години, помислих, че съм сбъркал. Издънени стени, изпотрошени прозорци и изкъртени решетки натрапваха мисълта, че макар и модерна, сградата е изоставена, все пак открих на служебния вход, зад тясната караулка, Шериф ел-Хасад, приятеля на баща ми, един от най-старите пазачи.

— Саад, момчето ми, подредили са ти муцуната толкова гадно, колкото и музея.