Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Билет Багдад-Лондон е просто немислим, първо, такъв не съществува, после, няма да получа виза, дори нямам паспорт, и накрая, не съм събрал сумата нито за пътуването, нито, за да се установя в Лондон. Всъщност черната точка тук са парите! Ако ги имах, щях да се обадя на такива, които превеждат хора в чужбина. Изглежда, че от улица „Касапска“ за хиляда долара те превозват в чужбина.

— Така казват… Единствено сигурното нещо е, че олекваш с хиляда долара.

— Тъй или иначе, нямам хиляда долара.

— Продай нещо.

— Какво? Накитите на мама заминаха отдавна. Твоите книги няма да си намерят купувач. Колкото до мебелите, онези, които са останали, ни трябват, пък и няма да изкараме кой знае какво от тях. Апартамента?

— Не, синко. Кой ще поиска апартамент в Багдад сега? По-добре човек веднага да си купи място в гробищата.

— Тогава?

— Мислех, че можеш да продадеш себе си. Силата си. Младостта си. Своята пламенност.

— Не съм убеден, че разбирам.

— Само ти можеш да си докараш пари, синко. Има области, в които има нужда от млади, храбри хора.

— Намекваш, че…

Бяхме прекъснати от мама, която се промъкна, за да вземе един гребен от банята, а тате, който бе много срамежлив и не споделяше голотата си с никого другиго, освен с мен, изчезна.

Но бях схванал намека му. Какво имах за продан? Живота си… в този момент фанатиците се оказваха жадни консуматори на живот. Баща ми ми предлагаше да стана терорист. Да се присъединя ли към Ал Кайда, ислямисткото движение, за което знаехме, че е могъщо и организирано, и един клон, от което се бе разбило на иракска почва? С негова помощ и в негова служба човек можеше да премине забранени граници.

Изведнъж положението ми се стори ясно. Трябваше да отида при нелегалните въоръжени групи или по-скоро да се направя, че влизам в тях, срещу пътуване до Кайро.

В объркването си не помислих, че човек се присъединява към тероризма от треска, не по сметка, и че влагах студен разум и стратегия — някои наричат тази рецепта „цинизъм“, — за да се доближа до дейност, която човек възприема от ужас или обожание, отмъщение или амбиция, но винаги с много страст.

Отидох в джамията, прихлупена зад бившето училище на сестрите ми, малка сграда без блясък, нито стил, за която с прикрити думи, много намеци, мълчание и многоточия другарите от университета ми бяха подшушнали, че… ако човек желае… е, там е!

Към дебненето прибавих молитви, с часове наблюдавах хората, които посещаваха това място, онези, които идваха, за да кажат нещо на небето, другите, които идваха, за да кроят заговори.

Когато се уверих в правотата на изводите си, един обяд приближих до висок, як мъж с остър нос, твърда брада, ос, около която се навъртаха младежи с кипяща кръв.

— Искам да бъда полезен.

— Не те познавам.

— Казвам се Саад.

— Повтарям ти, че не те познавам. За какво говориш? И защо на мен?

— Или съм луд, или усещам, че ще ми помогнеш. Баща ми умря под американските куршуми, зетьовете ми също, сам се боря с нуждите на семейството, четири сестри, майка, трима племенници и две племеннички.

— Е, и?

— Мразя американците.

Веждата му почти незабележимо подскочи. Черна коса и сини очи, контраст, който свидетелстваше за яростен сангвиничен характер, изтъкан от слънце и сянка, и излая:

— Е, и?

— Искам да бъда необходим.

— Вече си такъв, братко, щом се грижиш за семейството си.

— Не е достатъчно. Искам повече. Искам да убивам. Искам да се бия.

Думите сами излитаха, откривах ги, докато ги произнасях. Разбира се, първоначално речта ми бе замислена нарочно, но една част от мен я възпроизвеждаше без усилие, една част от мен изразяваше себе си, една част от мен не лъжеше, дори разцъфтяваше сред тези отвратителни думи.

Той слуша в продължение на десетина минути как бълвам, без да се издава. От време на време хвърляше бърз поглед на останалите. „Познавате ли го?“ — питаха черните му зеници, но минаващите клатеха глава отрицателно.

Най-накрая въздъхна и ме прекъсна:

— Защо днес?

— Ами…

— Как така не си се записал по-рано да защитаваш страната си? Защо не се криеш вече зад някоя барикада?

Не бях предвидил този въпрос, но яростната част от мен, онази, която се вземаше за ислямистка, откри отговора без затруднение:

— Почитах баща си, който държеше да завърша образованието си по право. Беше набожен, почтен човек, толкова добър, че щях да съм свиня, ако не бях зачел волята му. Сега, когато е мъртъв, убит от онези мръсници американците, вече нямам причини да се възпирам.