Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Повторих няколко пъти своя разказ, като ги умолявах да повярват в добрата ми воля. Докато правех това, печелех терен.

Изведнъж един глас изкрещя.

— Внимание, има бомба в ръцете. Внимание!

Веднага чух щракането на затворите.

— Не! Не стреляйте! Не е бомба, това е племенничката ми! Племенничката ми!

— Оставете пакета на земята. Оставете пакета на земята и вдигнете ръце.

— Това не е пакет, а момиченце!

— Оставете пакета. Бързо оставете пакета или откривам огън!

Нервността ги правеше раздразнителни. Видях мига, в който щяха да ни разстрелят, Салма и мен, както бяха убили баща ми, просто от страх или от предпазливост, каква е разликата?

Оставих Салма на асфалта, горяща от треска, изтощена, тежка и заспала в този момент.

След това се подчиних на заповедите им и отстъпих на пет крачки.

Приближиха се до съмнителната купчина с насочени оръжия, неспокойни, недоверчиви, готови да стрелят.

— Не се целете в племенничката ми, моля ви, не се целете в племенничката ми — умолявах на ръба на нервите си.

„Само да не помръдне, да не изстене, да не ги види, да не осъзнае какво се случва тази вечер около нея“ — мислех аз със стиснати до кръв челюсти.

Един от тях, най-юначният от групата се наведе над пакета, след това с дулото на пушката си внимателно отгърна одеялото и откри муцунката на Салма.

— Хлапе е! — извика той назад.

Дали кошмарът щеше най-сетне да свърши?

Капитанът отвърна, скрит зад загражденията.

— Проверете с детектора!

Какво? Какво ги прихващаше пък сега? Друг войник донесе с протегната ръка нещо като желязна прахосмукачка, която размаха над нея.

— Не свири! Чисто е!

— Не, не е чисто! Това е моята племенничка и е болна! Моля ви, нуждая се от вашите лекари.

Минаха няколко мига на празнота и колебание.

Овладели паниката си, те чак сега бяха разбрали онова, което им обяснявах от двайсет минути. Повторих историята си с най-овладения си акцент.

Мълчаха.

Най-сетне капитанът измърмори почти със съжаление.

— Проверете и него.

Дойдоха при мен, наредиха ми да не мърдам, преслушаха ме с металотърсача и ме претърсиха с ръце.

— Добре.

— ОК, пуснете го да влезе.

Наведох се над Салма, взех я отново на ръце, целунах я по горещите слепоочия и й пошушнах на арабски:

— Ще видиш, малка годенице, че ще успеем.

Тя не реагира. Дали ме чуваше?

Войниците ни придружиха в американския анклав. Човек не би разбрал, че е в Багдад — това бе друг град в сърцето на опустошената столица, модерен, непокътнат, осветен, украсен с фонтани и лехи с цветя. От някои прозорци се процеждаше мека музика със сладостни цигулки, от другаде рокендрол. Живеех в разсипан квартал, работех само в места, прилични на пъкъл, и не можех да си представя, че това е възможно.

Салма вече не мърдаше. Дали заради фенерите, които се нижеха по пътя ни към болницата, стори ми се, че кожата й придобива странен цвят, но още дишаше, сигурен съм.

В спешното отделение ни прие един военен лекар, направи знак на войниците, че могат да се върнат на поста си и ми нареди да сложа Салма на едно легло, покрито с хартиен чаршаф.

Оставих го да я прегледа, а когато от него се изтръгна въздишка, за да залъжа тревогата си и да му припомня, че говоря английски, тихо попитах:

— Е, докторе, какво и е?

Той се обърна към мен и сякаш сега видя, че съм там.

— Генерализиран сепсис, момчето ми. Състоянието й е много тежко.

— Ще се излекува ли?

Той се вгледа в очите ми, докато бавно произнасяше следните думи:

— Ще й направя инжекция, за да ми е чиста съвестта и да знам, че сме опитали всичко, но да не храним илюзии: твърде късно е, момчето ми.

Без дума да кажа, се строполих на стола.

Той се занимава няколко мига със Салма, а след това сложи ръка на рамото ми.

— Вървете двамата в съседната стая. Оставете детето на леглото и се настанете в креслото. Ще бъда наоколо.

След като се настанихме в стаята, той внимателно затвори вратата.

Не го послушах: не оставих Салма на дюшека, а я притиснах до мен, до гърдите си, като молех Господ да я пощади.

Точно преди утрото усетих пристъп на умора и реших да затворя очи за няколко секунди.

На зазоряване, когато се събудих, малката ми годеница лежеше мъртва в ръцете ми.

— Този път е прекалено, Саад. Няма да плача.

Майка ми не трепваше.

След като върнах Салма на сестра ми, майка ми сякаш си бе сложила суровите, безстрастни черти и тази студенина ме вледеняваше повече от всичко.