Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Бяла мълния.

Детонация.

Пламък.

Земята се разтърси. Гредите, на които се бяхме облегнали, потрепериха. Баща ми изгуби равновесие и падна до мен, хванах го тъкмо навреме, за да не си удари главата в земята.

Докато го вдигна, паниката бе обхванала тълпата. Писъци кънтяха отвсякъде. Писъци от изненада. Писъци от паника. Писъци от болка.

Току-що бе избухнала бомба.

Онзи, когото бяхме взели за измъкващ се крадец, бе човешка бомба и носеше под джелабата си експлозиви, чийто детонатор бе освободил насред пазара.

— Зетьовете ми! — изстена татко.

Качих се на масата, за да се опитам да видя сцената. Около мястото, където се бе взривил терористът, имаше само каша от месо и кръв. Спонтанно извърнах лице.

— Не знам.

— Какво?

— Не знам, тате. Ужасно е.

— Да потърсим помощ!

Излязохме на бегом от кафето, за да стигнем до по-широк булевард.

— Върви наляво — заповяда баща ми, — понякога пред резиденцията има линейки. Аз отивам надясно да предупредя американците.

И баща ми затича към група войници.

Какво ли му е минало през ума? Защо закрещя на арабски, а не на английски? Защо не послуша предупрежденията им, когато му заповядаха да не приближава? Мисля, че беше покъртен и загрижен да спаси живота на други, та не си даваше сметка, че не им говори на техния език.

Той се хвърли към тях с крясъци и пресеклив глас, душеше го вълнение и той опулен размахваше ръце.

Толкова силно се задъхваше, та не чу виковете, с които му заповядваха да спре, искаше да действа толкова бързо, та не видя един пехотинец, който се целеше в него, толкова се тревожеше за ранените, та не можа да си представи, че за тези изгубени в пощурелия Багдад тексасци, изплашени от шума на взрива и всеки миг със страх от нов камикадзе, той представлява заплаха. И тъй, той тичаше към тях, без да обръща внимание на предупрежденията и забраните.

Това е. Заболя ме, че отгатнах какво ще се случи, и то се случи.

Отекна изстрел.

Татко пробяга още няколко крачки.

След това се строполи. Сякаш учуден.

Бе умрял на място. Убит, без да разбира нищо.

А в устата си имах вкус на кръв. Исках да изкрещя, да се втурна към военните, да ги наругая, да отмъстя за убийството, но един от тях вече бе установил грешката си и след като направи знак на най-младия да остане до тялото, поведе пехотинците, без дори да се обърне, към мястото, където няколко минути по-рано бе станал взривът. За тях баща ми бе просто полицейска грешка…

Не разказвам продължението, трудното вземане на трупа, припадъка на майка ми, откриването на зетьовете ми, или на онова, което бе останало от тях, сълзите на сестрите ми.

А аз нямах сълзи, държах ги в резервоар, който щях да отпуша, когато щях да съм изпълнил своя дълг, след като направех официалните стъпки и се погрижех както подобава за мъртвите, след като се погрижех за погребалния им тоалет и поставех костите им в земята.

Изложихме трите тела у дома. Целият квартал се стече да почете баща ми, сякаш бе светец. Пред толкова плам, нежност и истински топло чувство към човека, когото бях обичал най-силно на света, ми бе много трудно да запазя достойнство, най-вече, когато почитта бе отдавана от непознати, на няколко пъти ми се прииска да се превърна отново в детето, което се бе гушило в ръцете му, детето, което той мислеше, че не може да утеши и което утешаваше толкова сполучливо.

Три дни след смъртта на баща ми, призори, в часа, когато обикновено си говорехме един до друг в банята, докато привършвахме тоалета си, избърсах краката си, както той ми бе казал, и ги поръсих с талк, и тогава ми се яви неговият призрак.

Седна на табуретката, въздъхна, усмихна ми се и загледа как довършвам миенето.

— Е, синко, как са цветята на твоите грижи?

— Тате, говори по-ясно.

— Брадавиците ти, глупчо!

— Тук са си. Засега ги лекувам с мазило…

— Разбира се — процеди с вида на човек, който знае продължението, но не иска да му отнеме девствеността.

Въздъхна отново.

— Синко, сигурен ли си, че точно американците стреляха по мен? Не бяха ли по-скоро терористи в засада, някъде отзад, вероятно привърженици на Саддам Хюсейн?

— Не, татко. Те бяха.

— Лъжеш се. Мисля, че баасистите се криеха отдясно, в уличката, която води към бакалията, под ламаринения навес, и че се опитваха да се целят в американците. Получих куршума вместо тях.

— Така ли?

— Да. Всъщност аз спасих живота на американците.

— Не, тате, беше убит от американски куршуми. Грешка е, трагична грешка, но точно те те екзекутираха.