Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Вече го каза.

— Сега е толкова лесно.

— Всъщност ти бе нужна само една война.

— Лейла, обичам те.

— Повтаряй ми го до нощта на времената.

Когато вечерта се върнах у дома, сигурно по лицето ми се е четяло неприлично щастие. Сестрите и майка ми, ужасени от конфликта, който можеше да ги лиши от съпрузите им, помислиха, че ме е обхванала заразата на опиянението от битката, и се втренчиха неприветливо в мен. Баща ми ме заразпитва първи.

— Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, човек би рекъл, че се връщаш от Мека.

— Тате, влюбен съм.

Той избухна в смях и извика жените, за да им съобщи развеселен:

— Саад е влюбен.

— Коя е тя? Познаваме ли я? — заразпитваха зарадвани сестрите ми.

— Не. Тя се казва Лейла. Учи право в университета заедно с мен.

— И…?

Сестрите ми започнаха да ме тормозят, искаха да знаят повече и най-вече искаха да знаят как един влюбен мъж описва жената, която обича.

— Хайде, Саад, кога се влюби? Защо?

— Ако я видите как пуши… — отговорих в екстаз.

Лудият смях на цялото семейство продължи чак до вечерта, и дори майка ми, разтревожена от мисълта, че ще я напусна заради чужда жена, се остави да я обхване веселието, тъй че към полунощ Лейла и аз се оказахме окичени от най-малката ми сестра с общ прякор: „факлата и пожарникаря“.

Смея да напиша и ако ме намразят, толкова по-зле: за мен никога нищо не се бе оказало по-вълнуващо от тази война! Докато американските войски напредваха към обсадения Багдад, въпреки бариерите и вечерния час, ние с Лейла се срещахме по няколко пъти на ден, хвърляхме се един към друг, прегръщахме се, горяхме, притискахме другия до счупване и ни бе все по-трудно да не правим любов. Дължахме въздържание на религията и на семействата си, а когато в най-силното желание забравех обета, Лейла ме умоляваше да се спра като доказателство за любов, когато пък тя ме умоляваше да се поддам, аз й шушнех в ухото: „Не искам жена ми да ме обвинява, че не съм я уважавал като девойка.“ Когато станеше невъзможно, се разделяхме, яростни и гневни, и се налагаше да крачим дълго, всеки в своята посока, за да се успокоим. В Багдад, пламнал от битките, заплахите, бомбардировките и сирените, които хвърляха хората в дълги вълни от паника, ние се тресяхме като две възбудени от миризмата на кръв акули, а телата ни кипяха от непристоен живот. А може би природата го беше предвидила нарочно? Вероятно в „животинската си мъдрост“ тя бе вмъкнала желанието зад страха, едно силно, ерективно желание, удвоено от опасността, неподатливо на потискане напрежение, което осигурява победата на секса над смъртта? Накратко, войната бе много по-еротична от диктатурата.

След неколкодневни боеве американските танкове навлязоха в столицата, където властваше чувство на поражение. Голяма част от жителите на Багдад се смятаха вече за победени: дори онези, които се радваха на свалянето на Саддам, смятаха, че е унизително, дето не бяха успели да постигнат това сами, а са имали нужда от омразните американци, освен това човешките загуби станаха тежки.

Но американските обещания ни заливаха, както и продоволствията, тълпата искаше да забрави, да се радва, тъй че един ден на площад „Фирдос“ събориха статуята на Саддам Хюсейн и мнозина бяхме тези, които най-искрено крещяхме и плачехме от радост.

С трийсетте тона бронз, които се стовариха на земята, трийсет оловни години се валяха в прахта. Тиранията бе стигнала до своя край. Другарите ми и аз щяхме да имаме право на свободно, демократично бъдеще без произвол. Сърцето ми подскачаше в гърдите. Виках, докато си загубих гласа, крещях всички лозунги, които подхвърляха на младите ни, възторжени гърла. Въпреки прекаленото присъствие на морски пехотинци и чужди журналисти, ние ставахме братя. О, колко бързах да стигна до Лейла, за да й разкажа за това събитие!

В осем часа вечерта, след като бях прегърнал повече хора, отколкото през целия си живот, с разкървавени длани, задето така бях удрял образа на деспота, а след това бях плакал от щастие на толкова непознати рамене, със съжаление напуснах тази еуфория и тръгнах към квартала на Лейла.

Като приближих улицата й, веднага разбрах какво се бе случило.

На мястото на нейния блок зееше празно пространство, затрупано с прах и черен дим. Сградата бе уцелена от ракета. От нея бяха останали само разпръснати камъни, парчета цимент с разлепени тапети, гипсов прах и огънати греди, които протягаха към небето измъчени ръце.