Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Лейла!

Хвърлих се към руините и закрещях с колкото глас ми бе останал.

— Лейла!

Дерях гърло и тичах към зяпачите, претичах през близките магазини и влязох в съседния блок.

— Лейла!

Никъде не я открих.

Обхванат от паника се върнах към руините и изтръгнах лопатата от ръцете на един от спасителите.

— Лейла!

— Лейла е мъртва, господине.

Обърнах се и разпознах рахитичния охранител с побелял мустак, който сто пъти ме бе виждал да изпращам Лейла до тях.

— Ибрахим?

— Да, господин Саад. Бях в кафенето отсреща, когато стана всичко. Както знаете, Лейла и родителите й живееха на третия етаж. Точно там удари ракетата, точно на това ниво се възпламени и то първо поддаде.

— Вие… вие сигурен ли сте?

— Съжалявам, господине, съжалявам.

Той наведе глава, смазан от скръб.

От близките улици се чуваше опиянението, музиката и пиратките, с които празнуваха падането на бронзовия Саддам. Мракът, бавен и златист, донесе свеж полъх от планините, а щастливият Багдад се готвеше да танцува цяла нощ.

— Как да я оплаквам, като не съм я видял мъртва?

Баща ми покашляше от притеснение и се опитваше да овладее вълнението си, преди да ми отговори. Аз продължавах:

— По-студен съм от камък. Не чувствам нищо, не мисля нищо, нямам желание за нищо.

— Пийни си чай.

За да не му противореча, взех една чаша с отпусната ръка.

В къщата не отекваше нито звук, но знаех, че тази тишина е измамна, логично, майка ми и сестрите ми би трябвало да са в съседната стая със затаен дъх и залепено до стената ухо, надявайки се, че баща ми ще каже подходящите думи. От три седмици, от смъртта на Лейла, стоях отпаднал в апартамента, без да проронвам повече от половин изречение на ден, жертва на апатия, която плашеше семейството ми. Бях седнал пред него по турски на единствения ни килим, а баща ми трябваше да ме утеши.

След двайсет и шест дни битка, на 1 май 2003 година сутринта, президентът Буш разтръби своята победа. Нашият президент Саддам Хюсейн Страшни не отговори, сврян като плъх в едно мазе, и това мълчание само по себе си показваше, че Буш печели. Официалните сражения бяха прекратени. Войската на нападателя искаше сега да я възприемаме като армия освободителка. В моето семейство бяхме готови да й дадем това доверие.

— Войната свърши, синко.

— Щастието ми също, тате.

Той ме потупа по рамото, неспособен да отговори, объркан, че ме чувства толкова близък.

— Млад си.

— Е, и? — възкликнах гневно. — Човек не страда, когато е млад, така ли?

— Страда. Но му остава бъдеще и животът може да вземе връх. Никога повече няма да видиш Лейла, но ще срещнеш други жени.

— Точно така: една изгубена, десет намерени! Вярваш ли в това, което казваш?

— Не, нито за миг… и все пак… ами… не греша като казвам, че те очакват десетилетия. Сравни примерно с някой на моята възраст, ако майка ти изчезне, няма да имам време да…

— Но ще си живял трийсет години с нея!

— Извини ме. Опитвам се да произнасям утешителни мисли. Истината е, че съм толкова смазан, та не успявам да хвана ни една. И затова като пълен глупак преповтарям клишетата, които съм чувал хиляди пъти, за да… О, извини ме, Саад, извинявай! Всъщност ми е болно за теб и не знам какво да ти кажа, момчето ми.

Без да знае, току-що бе произнесъл точните думи, клепачите ме засърбяха, потърсих убежище в него, сгуших глава до гърдите му и плаках дълго, бавно, неподвижно, като тяло, от което кръвта изтича.

Една детонация прекъсна този покой. Паникьосаните жени се втурнаха в стаята.

— Пак започва!

Майка ми трепереше.

Скочих на крака и се надвесих през прозореца, за да подуша въздуха наоколо.

— Според мен е на поне стотина метра оттук. Няма да ни засегне. Не бой се, мамо.

— Прав си, Саад! Синът ми е толкова тъжен, че му се ще да пукне, годеницата му се превърна в пепел, градът е потънал в хаос, бомбите се взривяват, без да знаем откъде идват, всяка вечер трябва да се напиваме, за да можем да спим, толкова шумен е станал градът, но всичко е наред и не трябва да се боя!

Никой не можеше да оспорва нейното раздразнение: откак по протокол сблъсъкът бе прекратен, ситуацията се влошаваше. Войната за територии бе заменена от гражданска война. Само за няколко седмици всички се бяха превърнали във врагове на всички: както баща ми бе предусетил, Ирак без Саддам Хюсейн не се излекува, страната си остана параноична, а болестта сееше опустошение.

Сунитите, които управляваха обществото по времето на Саддам, се противопоставяха на връщането на власт на шиитите, които досега бяха в немилост и които, съвсем логично, бяха назначени на стратегически постове от окупационните сили. Багдад бе разделен на шиитски зони и сунитски зони, и тяхната съвкупност се превърна в обширно поле на несигурност, където се общуваше с куршуми и взривни устройства. Вдъхновени от терористичните методи на Ал Кайда, самоубийствените атентати се множаха. Нито ден, нито нощ не минаваше без страх, тъй като всяко действие ставаше опасно: да иде човек на пазар, значеше да се изложи на хората-бомби, да вземе автобуса, значеше да се изложи на колите бомби, пресичайки улицата, се оставяше на заблудени куршуми, да се прибере у дома зад стените, не го предпазваше от ракетния обстрел.