Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Защото, с изключение на шепа пацифисти и няколко майки, които се бояха за синовете си, всички искаха войната.

След десет години ембарго, Багдад от моите двайсет години не приличаше на Багдад от детството ми. Макар все още да имаше широки булеварди, те бяха пусти, понякога по тях се движеха стари таксита, с натрупани върху покривите дюшеци и торби, с които от Йордания пренасяха неоткриваеми тук хранителни стоки; освен старите трошки, редките коли, достойни за това име, които случайно влизаха в града, блиндирани, недосегаеми, принадлежаха на йерарсите на този режим. Болниците, някогашната гордост на Ирак, приличаха на претърпели крушение кораби с ръждясали асансьори, изхабено оборудване, нечисти стаи, празни аптеки, призрачен персонал. Навсякъде ставаше трудно да се работи, защото не само нямаше ток по осем часа на ден, но и обезценяването на валутата бе смачкало заплатите до незначителни. Зад ъгъла на някоя улица изненадвахме преподавателите си да продават газирана вода и пакети с бисквити, родителите ни бяха разпродали всичко ценно, което имаха — накити, картини, дреболийки, книги, след салонните мебели някои хващаха мивките, прозорците, вратите и ги унищожаваха. Живеехме в студени, тъмни, голи къщи. Майка ми не използваше замърсената от развалената канализация вода от чешмата, без да я филтрира и превари, всъщност отделяше малко време за готвене поради липса на продукти, за сметка на това тя и сестрите ми използваха целия си ден, за да успеят да открият някоя ряпа или пършива маруля, или пък мършаво бутче, което обявявахме за „агнешко“, без да сме сигурни дали не е от куче или котка. Заради лова на плъхове или на домашни животни прекосяването на нашия квартал бе изпитание за носа, до такава степен всеки тъмен ъгъл бе задръстен от изкормени трупове и предадени на гнилоча скелети, мърша, която добавяше и своята лепта от разложение към неясната, всеобща миризма на задръстените шахти и преливащите пречиствателни станции.

„Нека американците да хвърлят бомби! По-зле от това не може да бъде, вече нямаме какво да губим!“ — шепнеха хората. Дали човек бе привърженик или противник на Саддам, дали Ирак щеше да излезе от битката с победа или с поражение, всички единодушно мислеха, че само войната може да сложи край на ембаргото.

Оттам нататък мненията се различаваха.

Пък и как да бъде? Всички сме различни.

Още по-тежко: всеки от нас носи в себе си по няколко различни същества.

Кой бях самият аз? Иракчанин? Арабин? Мюсюлманин? Демократ? Син? Бъдещ баща? Човек, обичащ справедливостта и свободата? Студент? Самостоятелен човек? Влюбен? Всичко, но всичко това не звучеше добре, взето заедно. Един човек може да издава различни звуци според това кой глас говори в него. На кой от тях трябваше да дам преимущество? Ако се смятах преди всичко за иракчанин, тогава трябваше да не защитавам от американския агресор и да бъда солидарен със Саддам. Ако гледах на себе си като на демократ, трябваше да се съюзя с янките и да съборя робството. Ако се смятах за мюсюлманин, не трябваше да търпя нито думите, нито стила, нито кръстоносния поход на християнина Буш срещу исляма. Ако дадях предимство на идеалите ми за правда и свобода, трябваше, напротив, да прегърна Буш, за да задушим заедно сатрапа Саддам. Но пък не трябваше ли арабинът в мен да се бои от безскрупулния Запад, който се бе вторачил в моята земя или в черния сок на моята земя, петрола, и най-вече от този Запад, американския, който безусловно подкрепяше Израел дори когато Израел нарушаваше ангажиментите си спрямо арабите в Палестина? Щом опитах да се изразя, виждах, че аз сам съм цял оркестър, но оркестър от тоналности и инструменти, които са в дисонанс, истинска какофония.

Разбира се, в определени моменти и пред определен събеседник умеех да се придържам към едно соло: и тогава в мен звучеше само един Саад, опростявах себе си и давах предимство само на Саад демократа, примерно… Но ако човек бе записвал последователните ми сола през целия ден и ми ги пуснеше едновременно, щеше отново да се чуе хаосът, симфонията от дисонанси и врявата, дължащи се на сблъсъка на отделните ми самоличности.

Споделих терзанията си с баща ми.

— Тате, някога укорявах себе си, че бързо си променям идеите, днес си давам сметка, че е неизбежно.

— Прав си, синко, Най-трудното в един спор е не да защитаваш определено мнение, а да го имаш.

— И то само едно!

— Да, тъй като всеки има в себе си по няколко души. Само глупакът смята, че е единственият обитател на своя дом.