Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Тогава, Саад, можеш да си представиш колко се притесняваме за теб ние със сестрите ти! Салма ни успокоява по няколко пъти на ден. Без нея ние на всеки час щяхме да си представяме, че си мъртъв. Тя е ангел, който закриля всички нас.

— Салма ни закриля, но ние не я закриляме.

— Не искаш ли да я виждаш?

— Не съм казал това. Просто се тревожа.

От страх да не ми отнемат Салма, тъй и не стигах докрай в разсъжденията, нито в яда си. И тъй, по няколко пъти на ден сладураната идваше и осветяваше тъмните, кирливи и смрадливи места, където с мъка припечелвах по някой динар.

За да облекчи съвестта си, човек си представя най-лошото, което му пречи да си отваря очите за реалността, която се случва: допуснах тази грешка и ще влача угризенията цял живот.

Салма не стана жертва на политическите гърчове в Багдад, а най-нелепо се нарани на един пирон. Когато ми показа раздраното си бедро, самата тя се забавляваше с това, че й бе прималяло. Смя се още повече, докато правех магически движения над раната, като твърдях, че съм магьосник, надарен със свръхестествена дарба, и след това, когато разпръснах болката със звучна целувка по меката й кожа.

Никой не обърна внимание на първите симптоми, защото всички бяхме недохранени, тревожни и изтощени и не се чувствахме добре. Още повече, че момиченцето бе толкова весело и енергично, че прие нехайно инфекцията, която я обхващаше.

Когато отмаля толкова, че остана на легло, решихме, че е хрема, най-много грип. Давахме й само топло мляко, обогатено с жълтък и някакви кори от планински дървета за подсилване. Успокоявахме се и показвахме здрав — и подъл — оптимизъм.

Една сутрин, заради зеленикавия цвят на лицето и температурата, се усъмнихме, че я мъчи сепсис.

Решихме аз да ида на работа, докато сестрите ми потърсят лекар, а майка ми чука по вратите на съседите да събира пари, за да платим лечението. Уви, в края на деня бе събрала смешна сума, а сестрите ми бяха открили само един лекар, който все още практикуваше: във времето на следвоенния хаос малкото частни лекари, които бяха оцелели в Багдад, бяха емигрирали в Йордания, Ливан и Сирия. Бяха открили само един адрес, този на доктор Бен Саид в един от богатите квартали, но трябвало първо да оставят петдесет долара гаранция при портиера, условие, необходимо, за да стигнат до неговия кабинет. Невъзможно за едно бедно семейство.

— Ще се заема сам — заявих, щом се прибрах грохнал вечерта, като видях какво е положението.

Увих Салма в едно одеяло, притиснах я до гърдите си и тръгнах из улиците на Багдад в търсене на отворена болница.

Намерих няколко със зеещи врати, празни и изоставени. Най-сетне стигнах до работещ диспансер, където ме приеха двама лекари. Те пребледняха, докато преслушваха Салма.

— Положението й е тревожно, господине — рекоха ми благо, — трябва да постъпи в болница колкото може по-бързо. Тук нямаме нито легла, нито лекарства. Идете при американците. Това е единственото решение. Не бива да се колебаете, нито да губите и секунда.

Обясниха ми къде да ида. Беше на няколко километра. Ако вървях пеша, щяха да ми трябват часове наред, а ако отидех с кола, след това нямаше да имам пари да платя курса.

Играх ва банк, дадох знак на едно такси и се напъхах вътре, а Салма трепереше, притисната до мен. Раздрънканата кола заръмжа по пустите булеварди и спря на сто метра от мястото.

— Стоп, не отивам по-натам — предупреди шофьорът. — Американците се боят от араби и от всяка движеща се кола. Не разчитайте на мен. Спусъкът им е много нервен.

Слязох и приближих до огражденията грохнал — предната вечер бях спал три часа, бях работил четиринайсет часа поред и се тревожех до смърт за Салма.

Докато вървях, си мислех за баща ми. Най-вече, че не бива да се държа като него. Не бива да ги плаша, да не вървя прекалено бързо, да не правя резки движения, да не говоря на арабски.

Когато стигнах на сто метра от бариерите, войниците насочиха прожектор към мен, изкрещяха нещо помежду си и ми заповядаха да се върна.

Спрях.

За да ме убедят, четирима мъже скочиха, грабнаха оръжията си и ми повториха да си отивам.

— Не ви желая злото. Дойдох с едно дете, защото имам нужда от вас. Искам да я покажа на лекарите ви. Изпратиха ме тук от диспансера. Моля ви, това е въпрос на живот и смърт.

Възползвах се от университетското си образование и употребих най-добрия си английски, като знаех, че ще ги изненадам с владеенето на синтаксиса и произношението.

Вместо да ги успокои, това съвършенство ги разтревожи. Те се спогледаха подозрително, а след това изгледаха мен като съмнителен субект.