Сесили Зигесар - Новачката

— О! — отвърна Джени с преднамерена поза и се обърна да види дали момчето на дивана беше все още там, но уви, беше си заминало. Цялата кореспонденция от „Уейвърли“ беше пристигала на името на г-н Дженифър Хъмфри, но тя беше решила, че е просто печатна грешка. Какво тъпо решение. Супер типично за Старата Джени.

— И какво означава това? Целият ми багаж е изпратен в… общежитие „Ричардс“, ако не се лъжа в името?

— Да, но това е мъжкото общежитие — г-жа Тълингтън обясни бавно, все едно Джени не разбираше. — Трябва да намерим друго място за вас. — Женските общежития са препълнени — добави тя, докато преглеждаше някакви хартии, а после вдигна слушалката на телефона. — Ще оправим нещата. Идете да потърсите багажа си в общежитие „Ричардс“. Би трябвало да го намерите в лобито на първия етаж, където пристигат всички пощенски пратки. По пътеката надолу, ваше дясно, четвъртата сграда. Има табела. Ще изпратим някой да ви извика веднага, щом изгладим недоразумението.

— Окей — Джени отвърна щастливо, представяйки си всичките знойни и разголени момчета, които сигурно се шляеха из фоайетата на „Ричардс“. — Няма проблем!

— Входната врата би трябвало да е отключена, но не влизайте в никоя от стаите! Това е строго забранено — извика г-жа Тълингтън зад Джени.

— Разбира се — съгласи се тя. — Благодаря ви!

Джени застана на каменната тераса пред офиса. От изучаването на картите на кампуса беше запомнила, че общежитията на „Уейвърли“, аудиториите, параклиса и класните стаи бяха наредени в кръг около футболното игрище в средата. Зад тази окръжност бяха разположени къщите на персонала, река Хъдзън, художествената галерия, ботаническите лаборатории и библиотеката. Всички сгради бяха тухлени, с бели външни ъгли и със стари, тежки прозорци.

Бързайки развълнувано към общежитията, Джени трябваше насила да си наложи да не подскача на един крак. Момичета в модерни прокъсани дънки „Ситизенс“ и чехли се изсипваха от джипове „Мерцедес“ и ванове „Ауди“, прегръщаха се с приятелки и споделяха възбудено разни случки от ваканцията, прекарана в летните им хемптънски имения или в „Лозята на Марта“ — скъпите богаташки острови, на юг от Кейп Код. Момчета, облечени в тениски с ципове и качулки, и обути в камуфлажни шорти се поздравяваха и удряха рамо о рамо. Едно от тях, със сак „Луи Вютон“ в ръка, викаше: „Изпържих си мозъка, толкова Е. погълнах това лято!“

Тялото на Джени се скова и тя се почувства внезапно уплашена. Всички изглеждаха толкова красиви — лъскави, чисти и ултрамодерни — по един абсолютно естествен начин, за разлика от нея самата и от часовете, които прекарваше в усилия пред огледалото. А и сякаш се познаваха един друг от векове. Джени си пое дълбоко въздух и продължи по пътеката. В този момент от нищото изскочи някакво кълбо с форма на картоф и се стрелна с ужасяващ звук на сантиметър от лицето й.

— Ооооо! — извика тя и инстинктивно се наведе напред. Успя да види, че кълбото се гмурна в едно дърво. Страшно си беше! Приличаше на плъх на стероиди…

Зад гърба си чу сподавен смях и се обърна. Момичетата все още разговаряха помежду си, но две от момчетата с бейзболни шапки седяха върху каменната стена отзад и гледаха. Тогава забеляза, че в страха си е изпуснала претъпкания куфар в тревата и той е зейнал разтворен. Боже мили! Гигантските й бежови сутиени за екстра повдигане — тези, с допълнителните кукички и подплънки, които обикновено ползваше по време на цикъл — всичките те бяха разпилени по земята. Сутиени, които единствено някоя огромна и набита бабичка би носила.

Тя се зае бързо да тъпче всичко обратно в куфара, като надничаше скришом да види дали двете момчета върху стената бяха я забелязали. Те изглеждаха улисани в приветствията си към някакво трето момче с бяла бейзболна шапка, изпълнявайки този сложен полу-ръкуване, полу-прегръдка мъжки ритуален поздрав. При такова изобилие на свеж въздух и тучна зеленина, свръхголемите гърди и сутиени може би бяха не чак толкова забележителна гледка за децата на „Уейвърли“… Точно тогава новопристигналият младеж се обърна към Джени и докосна ръба на овехтялата си шапка с показалец. Намигна й, сякаш за да каже; „Въздухът може и да е свеж, но и ние не сме напълно слепи…“

Брендън Бюканън седна върху един от куфарите си „Самсонайт“ и се вгледа в Хийт Феро. Когато и да пристигнеше в кампуса, винаги се срещаше първо с Хийт. Деляха обща стая, но въпреки това Брендън го намираше за доста досаден през повечето време.