Сесили Зигесар: Новачката

Нечий кариран сак, марка „Джек Спейд“, се тръшна до крака на Джени Хъмфри и рязко я изтръгна от мечтите й. Влакът в 10.00 до Ринклиф, Ню Йорк, беше спрял в Паукийпси и един висок, двадесетгодишен младеж с набола брада, тъмнокафяви квадратни очила „Пол Смит“ и тениска „Дисембъристс“, стърчеше до нея.

— Някой седи ли тук? — попита той.

— Не — отвърна Джени уморено и се отмести. Момчето натика чантата си под седалката и се разположи до нея.

Влакът скрибуцаше с около 2 километра в час, а въздухът в купето — застоял и с лек нюанс на пот — караше Джени да бърчи нос. Тя почесваше замислено крака си, разсъждавайки над неизбежното си закъснение за записването в академия „Уейвърли“. Ако беше позволила на баща си, Руфъс, да я докара със синьото „Волво“, щеше да пристигне навреме, но тя отклони настоятелните му молби, защото не искаше този неин небръснат, крайно пацифистки настроен родител да я стовари пред новия й, елегантен пансион. Доколкото го познаваше, щеше да побърза да блесне с поетичните си заложби пред все още непознатите за нея съученици, след което да им запоказва нейни снимки от времето, в което е невзрачна седмокласничка, накипрена с електриково зелени и оранжеви поларени блузи. Ъъъ… не, благодаря!

— Към „Уейвърли“ ли си? — попита момчето и посочи с въпросително вдигнати вежди към неразтворения още „Етичен кодекс на Академията Уейвърли“, който лежеше в скута й.

— Да — отвърна тя и отметна един кафяв кичур от очите си. — За първа година. — Гласът й прозвуча с нескрит ентусиазъм; беше толкова развълнувана и нетърпелива да започне, че чувстваше гъделичкане отвътре, все едно й се ходеше до тоалетна.

— Новак?

— Не. Втори курс. Преди бях в „Констънс Билард“, в града.

Джени остана доволна от факта, че миналото й все пак беше сравнително изискано или поне звучеше като такова.

— Значи просто искаш да смениш ритъма, така ли? — продължи момчето, докато си играеше с кожената каишка на часовника си.

Тя сви рамене. Младежът изглеждаше на възрастта на брат й Дан, който преди два дни беше потеглил за колежа „Евъргрийн“, на Западния бряг. Единственият му багаж бяха две спортни раници, лаптоп „MAC G4“ и два картона цигари. За разлика от нейните шест свръхнормени кашона и няколко огромни сака, предварително изпратени към пансиона, и съвсем отделно от гигантския куфар и претъпканата чанта, с които в момента пътуваше. По време на трескавата й, изпълнена с превъзбуда подготовка за новата учебна година, тя практически изкупи целите щандове на „CVS“ за козметика, продукти за коса и всякакви други женски неща — не се знае какво ще й дотрябва! Разходи кредитната карта, която баща й беше отредил за предучилищен шопинг, и през „Клуб Монако“, и през „Джей Крю“, и през „Барнис“…

— Нещо такова — отвърна накрая.

Истината е, че беше учтиво помолена да напусне „Констънс“, очевидно заради всеобщото мнение, че оказва „лошо влияние“ над останалите момичета. Джени не мислеше, че има нещо общо с лошите влияния; тя просто искаше да се забавлява — досущ като всяка друга девойка в училището. Странно как обаче, повечето нейни моменти на екстремна забава бяха крайно смущаващи и добиваха широка популярност: снимка на гърдите й в спортен сутиен се яви в местното списание (откъде можеше да знае, че това не е професионална сесия?!); почти голото й дупе обиколи цялото училище и Интернет; радваше се и на резултатите от някои несполучливи решения по отношение на това, с кои момчета може да се натиска по партита, без всички после да научат.

Финалът обаче беше миналата година, след нощта, която прекара в „Плаза Хотел“, със старата банда на брат си, „Рейвс“. Снимка, запечатала напускането й на хотела само по бяла пухкава хавлийка за баня, се появи онлайн още на следващия ден. Тутакси плъзна невероятно отблъскващия слух, че е спала с всички от групата, включително с брат си… Отврат. Разтревожени родители веднага се раззвъняха в колежа, потресени от подобно безсрамие. В края на краищата, „Констънс“ си беше извоювал изключително благоприличен имидж и той трябваше да се брани!

Въпреки че Джени нямаше нищо общо с нито един, камо ли с всички от бандата на брат си, не си направи труда да отрече слуховете; прекомерният шум около нея сякаш й харесваше. Затова и когато седна пред директорката на училището, мисис Маклийн, в нейния патриотичен червено-бяло-син офис в града, Джени осъзна нещо много важно: да те изхвърлят оттук не е краят на света. Това е шанс за ново начало, за преоткриване… най-сетне можеше да стане такава, каквато винаги е искала — изтънчена, умела и недопускаща глупави грешки. А кое беше най-класното място за едно ново начало? Академията, разбира се.