Сесили Зигесар - Новачката

БениКънингам: Тя още ли е с Изи? Щото ако не е, го нападам аз.

РайънРейнълдс: Не знам. Някой ми каза, че го видял да танцува в Лексингтън с някаква красавица със супер сини очи и черни плитки.

БениКънингам: Хм… звучи като Тинсли. Като изключим плитките, де.

РайънРейнълдс: Да, знам. Колко жалко, че няма да бъде на партито тази вечер.

БениКънингам: Наистина.

Кели Върнън остави багажа си пред входа на общежитие „Дъмбъртън“, стая 303 и се огледа. Стаята си беше точно такава, каквато тя, Брет и Тинсли я бяха оставили, като изключим липсата на бутилки диетична „Кола“, препълнени с фасове от „Парламент“ пепелници и разпилени навсякъде кутийки от CD-та. Миналата година, понеже бяха едва второкурсници, Кели и нейните най-добри приятелки — Брет Месършмит и Тинсли Кармайкъл — бяха получили ужасна стая с едно-единствено прозорче. После обаче Тинсли подкупи три ветеранки в общежитието с обещание да им уреди пропуск за най-яките тайни партита и те смениха стаите си. Искаха конкретно тяхната, защото беше по-голяма от останалите, защото имаше отваряеми прозорци с гледка над река Хъдзън и най-вече, защото беше близо до пожарните стълби — перфектни за измъкване след вечерния час.

Брет все още не беше пристигнала, а Тинсли напусна в края на миналата учебна година. Тогава г-н Пърсел — задръстеният даскал по физика, който обичаше да тича преди изгрев-слънце с трите си фризирани шнауцера — ги свари по средата на ръгби терена, надрусани с Екстази. Беше първият път, в който изобщо опитваха Е., но минута след като спряха да се хилят на смехотворните кучета, осъзнаха, че са се забъркали в голяма каша. Привикваха ги поотделно в директорския кабинет — първо Тинсли, после Кели и накрая Брет — но единствената, която го отнесе, беше Тинсли, която бе прилежно изключена от Академията.

Кели се погледна в прясно полираното огледало над старото дъбово писалище и изглади гънките на марковото си бяло потниче и скъпата лимоненожълта плисирана пола. Беше поотслабнала през лятото и страничният й цип непрестанно се извърташе към пъпа. Сега фигурата й изглеждаше почти кльощава, а кожата — покрита с лунички от слънцето. Косата й беше дълга и разпиляна, кръглите лешникови очи — оградени от гъсти, русоляви мигли. Тя нацупи устни, прати въздушна целувка към огледалото и почувства трепет в гърдите си. През цялата ваканция Кели се чудеше защо изгониха Тинсли, а нея и Брет — не? Дали Брет, с потайния си личен живот, имаше пръст в това? Майка й и баща й например никога не идваха за Деня на Родителите, нито пък беше канила някого за по-дълъг уикенд в семейната им къща в Ийст Хемптън. Според Тинсли около Брет имало куп неща, които никой не трябвало да узнава. Възможно ли е точно тя, бранейки тайните си, да бе някак съучаствала в решението да изхвърлят Тинсли? Звучеше абсолютно като в сапунена опера, но пък Брет беше толкова мелодраматична понякога, че Кели не би се учудила.

Тя се намести удобно на стола си, доволна, че е отново в училище. Не само че не се чуваше през ваканцията с най-добрите си приятелки, ами и изобщо лятото се оказа пълен провал. Първо, в списание „Атланта“ се беше появила нейна снимка от клуб „Къмпаунд“, запечатала танца й върху една маса, с чаша мартини в ръка. Заглавието беше: „Невръстна и пияна — приемливо поведение за една губернаторска дъщеря?“. Излишно е да се казва, че случаят не се понесе добре от страна на консервативните избиратели на майка й в Джорджия. След този кошмар, Кели отлетя за семейната хижа в Барселона — г-н Върнън, с испанска жилка в рода си, обикновено прекарваше летата в Европа, зает със сделки с недвижими имоти. Тя се беше надявала, че Барселона ще е един перфектен декор за срещите с гаджето й Изи Уолш, но визитата му се оказа всичко друго, освен романтична. Да приемем, че думите „плашеща“ или „откачена“ звучат по-подходящо.

— Хей — чу се глух глас зад нея.

Кели се обърна. Спокойно. Ето го и него, в целите си развлечени, но секси метър и осемдесет. Стоеше на вратата й, по-прекрасен от всякога.

— О! — тя почувства, че дланите й стават хлъзгави от пот.

— Как си? — попита той, подръпвайки износения ръб на полото си. Лъскавите му, почти черни къдрици се спускаха над врата и ушите.

„Смутена“, би бил правилният отговор. Последният път, когато видя Изи, беше на летището в Барселона. Не бяха се целунали за довиждане и едва бяха си проговорили през този последен ден от неговото гостуване.