Сесили Зигесар - Новачката

Всъщност тя припряно бързаше да излезе от таксито не защото знаеше къде точно трябва да отиде, а защото беше нетърпелива час по-скоро да стъпи върху моравата на „Уейвърли“. При огледа на тухлената постройка пред себе си обаче осъзна, че напълно безжизнените прозорци са покрити с бръшлян, а вратата е затворена и ръждясала от неупотреба. Определено това не беше офисът, в който очакваха регистрацията й. Друга кола я подмина, този път „Бентли“, с цвят и размер на военен кораб. Джени реши да последва парада от луксозни возила. Завлачи багажа си по прясно окосения хълм, а тънките й токчета потъваха в леко влажната и еластична трева. Вдясно от нея завиваше писта за бягане, заобиколена от високи бели пейки. Няколко момичета тичаха отривисто, а косите им, вързани на високи опашки, подскачаха. На върха на хълма, над тъмнозелените дървета, тя можеше да различи бяла църковна кула и полегати покриви на други сгради от червени тухли. Момчетата с футболната топка бяха спрели да играят и сега стояха заедно, загледани в нейната посока. В нея ли се взираха?

— Искате ли да се качите? — мислите й бяха прекъснати от мъжки глас. Джени се обърна и видя мургав мъж на средна възраст с ослепително бели зъби, който висеше от прозореца на шофьорското място на сребърен „Кадилак Ескалейд“. Можеше да види отражението си в авиаторските му „Рей-Бан“ очила. Тя определено изглеждаше странно и глупаво, докато влачеше чантите си по баира, облечена в твърде прилепналата си розова блузка с якичка „Лакост“ и покачена на розовите си сандали със секси токчета. Беше си купила тази тениска от „Блумингдейлс“, защото бе твърдо уверена, че ще я накара да се почувства напълно в тон с пансиона, а сандалите пък се бе връщала да посещава няколко пъти, преди да ги свари на намаление и да ги купи.

— Ммм, да, благодаря. Отивам към офиса — тя се плъзна на задната седалка на джипа, който миришеше на съвсем ново. Момче с мръсноруса коса и изсечени черти стоеше отпред до шофьора и изглеждаше раздразнено, но не се обърна да я поздрави.

— Не знам, Хийт — каза мъжът тихо на момчето. — Може би няма да можеш да направиш това парти… Майка ти и аз ще се нуждаем от къщата в Удсток този уикенд…

— Тъпак — просъска синът му и бащата въздъхна.

Джени почти не забеляза грубостта на младежа. Ушите й отдадоха значение на една-единствена дума: парти. Тя си поигра с мисълта какво ли щеше да стане, ако започне да разпитва момчето за това парти, тъй както изглеждаше толкова вбесено. Колата спря пред огромно здание от червени тухли и малка червено-кафява табела „ОФИС“ отстрани на каменната пътека. Джени изсипа благодарностите си, грабна си чантите и се отправи директно към входната врата.

Вътре я посрещна фоайе с размерите на бална зала и лъскав под от тъмно черешово дърво; голям кристален полилей висеше от петметровия таван. Четири дивана от кремава кожа бяха разположени на квадрат около тежка тикова маса за кафе и върху единия се беше излегнало красиво момче с кехлибарена на цвят коса, с пакетче чипс и списание „FHM“ в ръка.

— Мога ли да ви помогна? — попита някой зад гърба й. Джени подскочи. Обърна се и видя Лора Ашли — спретната възрастна дама с воднисто сини очи и твърде лакирана сива коса, подстригана на черта — която носеше бадж с надпис „Здравейте! Името ми е г-жа Тълингтън“ и която седеше зад бюро с табелка „Записване на нови студенти“.

— Здравейте! — изцвърча радостно Джени. — Аз съм Дженифър Хъмфри. Нова ученичка съм!

Тя започна да проучва графика „Добре дошли в Уейвърли“, който лежеше върху бюрото. Училището нямаше да започне официално преди приветствената обща вечеря, която щеше да се състои късно на следващия ден, а преди това щяха да се провеждат пробни изпити за спортните отбори. Г-жа Тълингтън пишеше нещо на металносивия си, стерилен лаптоп „Сони“, но внезапно повдигна вежда.

— Има проблем.

Джени се втренчи в нея с празен поглед. Проблем? В магическата земя на „Уейвърли“ нямаше проблеми! Я погледнете колко превъзходно изглежда този момък с чипса ей там!

— Записали сме ви като момче — продължи г-жа Тълингтън.

— Чакайте малко, какво?? — Джени си възвърна самообладанието. — Момче ли казахте?

— Да… при нас сте записана като г-н Дженифър Хъмфри — възрастната дама изглеждаше обезпокоена и прехвърляше някакви листи напред и назад през ръцете си. — Някои ученици тук носят много стари фамилни имена, знаете, и може би от Приемната комисия са решили, че Дженифър е…